— Дали ще сторя нещо за теб, зависи изцяло от понататъшната ти откровеност. Чувал ли си името Баряд ел Амин?
— Да. Този мъж е търговец в Хартум. Преди малко ти вече пита Абд Асл за него.
— Ибн Асл още ли се намира в търговски връзки с него?
— Не. Поне аз не знам нищо такова.
— В такъв случай този въпрос е уреден. Но по-нататък, има ли сега Ибн Асл много пари у себе си?
— Да, почти цяло състояние. Той искаше да предприеме един лов на роби, какъвто още не е имало. Накъде обаче, това дори за мен остана в тайна. По отношение този поход той се държеше много потайно. Целта щях да науча едвам във Фашода.
— Дълго ли възнамерявахте да останете там?
— Докато приключихме с екипировката.
— Както забелязах, вашият кораб „Хирдаун“ беше празен. Във Фашода ли щеше да приеме необходимите разменни стоки?
— Да и другите кораби също.
— Какво? Няколко кораба ли щяха да бъдат екипирани?
— Да. Колко обаче, това също не ми бе казано предварително.
— Ибн Асл трябва да има във Фашода много доверени търговски партньори. Познаваш ли ги?
— Той дори с най-близките си подчинени е много предпазлив и дискретен. Никога не ме е допускал да надникна в неговите приятелства и връзки. Затова във Фашода познавам само един-единствен мъж, за когото със сигурност мога да кажа, че дружи с Ибн Асл. Той се казва Ибн Мулай и е майор на арнаутите във Фашода.
— Това е достатъчно. Само още едно: Къде оставихте кораба си, когато потеглихте за насам?
— Той лежи в десния ръкав на Нил при остров Мохаби-лех. Десет мъже останаха да го вардят.
— Добре! Личи си, че ми каза истината, и аз съм доволен от теб.
— Благодаря ти, ефенди! Ще имаш ли сега милостта да се застъпиш за мен пред емира?
— Тъй като не ни излъга — изпревари думите ми Рейс Ефендина, — обещавам ти, че си в безопасност по отношение крокодилите, но повече нищо не мога да сторя. Горко на онзи, който стори зло! Невъзможно е да останете ненаказани.
Старши лейтенантът се върна на мястото си, успокоен поне за мига, и сега се започнаха приготовленията за потегляне. Разпитванията ми бяха дали успех, но толкова малък, та си казах, че сигурно ще е изключително трудно, ако не и невъзможно, да открия брата на водача от Маабдех. Съществуваше само един-единствен човек, от когото можех да узная местопребиваването на този нещастен мъж, а именно самият Ибн Асл. И при предпоставката, че ми се удаде да заловя ловеца на роби, то пак си оставаше съмнително дали ще успея да изтръгна от него желаната информация. С други думи в този случай трябваше да се осланям на щастливата си звезда.
„Шахин“, корабът на Рейс Ефендина, лежеше край левия бряг на Нил на същата с ширина с блатото. За да го достигне, пешеходецът се нуждаеше от може би три часа. Пленниците лесно можеха да издържат пътя. Те щяха да бъдат наместени под палубата. Тъй като камилите нямаше как да бъдат натоварени, трябваше да бъдат изпратени по суша до Хартум, за което бяха достатъчни десет-дванайсет асакери.
Беше малко преди пладне, когато потеглихме. Рейс Ефендина бе застанал начело на шествието и аз преднамерено се качих последен на седлото. Направих го заради Факир ел Фукара. Той лежеше безпомощен, изоставен на произвола на облаците жилещи насекоми, глада и жаждата. Будеше съчувствието ми, макар да не го заслужаваше. Аз притежавах един воден мех, наистина, но не ми се искаше да го жертвам. Ето защо тайно бях взел и окачил на седлото си друг. Той беше още наполовина пълен.
Когато последните от върволицата се бяха отдалечили на известно разстояние, подкарах и аз животното си, но не след тях, а към маийех. Не знаех мястото, където се намираше Факир ел Фукара, и където много вероятно бе хвърлен в блатото и Абд Асл, ала не можех да го сбъркам, защото една ясна следа водеше дотам. Хората именно не бяха носили факира, а го бяха влачили по тревата.
Видях го да лежи до един неугледен храст ошер, който растеше досами брега. Блатото тук беше покрито с воняща зеленина, сред която се изтягаха с лениво спокойствие исполински крокодили. Това бяха гробарите на стария Абд Асл!
Когато факирът ме чу да идвам, извърна глава и вторачи кръвясали очи в мен. По тъмното му лице мина едно кажи-речи скотско ухилване. От устните му се изтръгнаха няколко хъхрещи срички — навярно хули, които не разбрах. Ръцете му бяха все още вързани, а по разпуканите крака гъмжеше от комари, които увеличаваха болките му. Слязох и прерязах връвта, така че ръцете му сега бяха свободни. После сложих до него водния мех и прибавих провизиите, които носех в торбата на седлото. Това му бе достатъчно за няколко дни. Той ме наблюдаваше, без дума да каже.