— Шахин! — каза, посочвайки нагоре с ръка, и после отново се затвори в себе си.
Да, сокол беше. Той се рееше високо над нас. Появата на тази птица за Бен Нил изглежда не заслужаваше внимание, ала на мен тя веднага възвърна цялата енергия.
— Внимавай! Някой идва! — предупредих. Бен Нил отново се изпъна и се заоглежда. Като не забеляза никакъв човек наоколо, рече:
— Нима слънцето е отнело зрителната ми способност! Аз не виждам никого, ефенди. — Аз също, но сигурно скоро ще имаме среща. Соколът убива само жива плячка и никога не се храни с мърша. Щом той се намира тук в пустинята, която не приютява никакво живо същество, то трябва да е следвал някой керван.
— Или се е заблудил и сега е на път.
— Един сокол да се заблуди тук? Не. Нека наблюдаваме как ще се държи пернатото.
Държахме погледите си отправени към птицата. Тя все още се виеше над нас, за да ни оглежда. По едно време отново чухме крясък. Втори сокол долетя от запад и се присъедини към първия. Те покръжиха няколко пъти над нас и после полетяха в посоката, от която бяха дошли.
— Сигурно бяха мъжки и женски — отбеляза Бен Нил.
— Да — потвърдих аз, като спрях камилата си и взех далекогледа, за да проследя полета на птиците. — Спри се и ти! Винаги е добре да се знае какво има да се случи.
— Ама нали не можеш да научиш нещо, преди да си го видял.
— Та аз нали вече го видях, а именно соколите. Те отлетяха в западна посока. Виждам ги ясно… сега отново започнаха да летят в завой, кръжат.
След като наблюдавах птиците в продължение на може би две минути, обясних:
— Все още чертаят своите кръгове, не същевременно се придвижват на юг. От това заключавам, че там отсреща се движи керван. Той пътува на юг, и то толкова бавно, та почти мога да предположа, че има и пешеходци!
— Откъде знаеш, че се движи толкова бавно?
— Соколите се вият над кервана. Скоростта на птиците е еднаква с тези на хората.
— Ефенди, ти наистина умееш от мисли да създаваш неща като чрез вълшебство! Ще ги срещнем ли ние тези хора?
— Да, ако не искаме преднамерено да ги избегнем. Те са толкова далеч от нас, че за пътя един пешеходец ще се нуждае от един час.
— Аллах! Как можеш толкова точно да го знаеш! Не са ти го казали все пак соколите, я!
— Кой иначе? Знае се колко бързо лети един сокол, а аз знам и колко време бе необходимо на тези двата да се върнат отново на позицията си там отсреща. От тези две числа е лесно да се пресметне разстоянието.
— Възможно ли е да наблюдаваме хората, без те да могат да ни видят?
— Разбира се, с далекогледа. Ще яздим нататък. След четвърт час ще ги съгледаме.
Духовната ни умора беше отминала. Крясъците на соколите ни бяха пробудили. Насочихме се на югозапад, като аз същевременно държах зорко птиците под око. Правех го, за да преценявам разстоянието и да не би дотолкова да се доближим до кервана, че да бъдем видени с невъоръжено око. Та нали земята беше равна и не можехме да се скрием. Обликът на пустинята щеше да се промени едва привечер, когато смятахме да достигнем Нид ен Нил — едно дълго, на места широко пороище, което по това годишно време съдържаше много вода. Бях чул да казват за този Нид ен Нил, че даже през сухия период съдържа вода, и понеже тя никога не пресъхвала, представлявал местожителство на хипопотами. Че тези животни толкова далеч на север могат да се срещнат, по-рано не ми бе известно.
Около половин час соколите бяха дошли толкова близо в зрителната ми тръба, че счетох за уместно да спра и насоча сега тръбата към земята. Опитах първо с просто око, ала нищо не забелязах. Но през далекогледа… наистина, там яздеше и ходеше дълга върволица от животни и хора. Когато бях видял достатъчно, подадох тръбата на Бен Нил. Той трябваше дълго да търси, преди да намери кервана. После го огледа и накрая рече:
— Прав беше, ефенди. Това е керван. Аз нямаше да отгатна, та колкото и ще соколи да бяха довтасали. Двайсет ездачи и четирийсет пешеходци. Що за керван може да е? Човек все пак не тръгва пеша през пустинята! Да не би пък да е някой робски керван?
— Почти немислимо! Откъде ще се вземат тук робите? А и един робски керван, който се придвижва от север на юг, при всички случаи би било странно. Обичайна е противоположната посока — ловците на роби отиват да вземат стоката си от юг и я откарват на север.
— Каква страна всъщност се намира в областта, от който се предполага да идват тези хора?
— Това е страната на такалехите. Но чакай! При споменаването на това име се сещам, че такалехите, макар да са мюсюлмани, имат осъдителния обичай да продават децата си.
— Аллах! Какъв грях и какъв позор! Кой продава за пари с разните там пазарлъци сина или дъщеря си! Тия такалехи сигурно са негри!