По линията на лендлиза бяха и червените кожени обувки с дебела подметка. Раздаваха ги само на началството — дори не всеки майстор от мините можеше да получи от тях. За началниците бяха и кутиите с „комплекти“ — костюми, сака и ризи с вратовръзки.
Разправяха, че имало и вълнени дрехи, събрани от американското население, но до затворниците те не стигаха — жените на началниците много добре отбираха от качеството им.
Затова пък до затворниците достигаха инструментите. Те също бяха по лендлиз — криви американски лопати с къси боядисани дръжки. Личеше си, че някой беше мислил каква да бъде формата им. От лопатите всички бяха доволни. Боядисаните дръжки се махаха и се слагаха нови, прави и дълги, по мярка за всеки — краят на дръжката трябваше да стига до брадата на човека.
Ковачите леко поизправяха върховете на лопатите, заостряха ги — получаваха се един път инструменти.
Американските брадви бяха много лоши. Не брадви, а брадвички, като индиански томахавки в книжките на Майн Рид, и не ставаха за сериозна дърводелска работа. Брадвите по лендлиз направиха силно впечатление единствено на майсторите на мебели — инструментите с хилядолетна история явно отмираха.
Жагите бяха тежки, дебели, неудобни за работа.
За сметка на това смазката беше великолепна — бяла като масло, без миризма. Криминалните се опитаха да я пробутват за краве масло, но в мините вече нямаше никой в състояние да купува краве масло.
„Студебейкърите“, получени по лендлиз, препускаха нагоре-надолу по стръмните хълмове на Колима. Това беше единствената кола в Далечния север, която не се плашеше от баирите.
Огромните „Даймонди“, също получени по линията на лендлиз, влачеха деветдесет тона товар.
Лекувахме се също по лендлиз — медикаментите бяха американски и за първи път се появи чудодейният в началото сулфидин. Лабораторният инвентар беше подарък от Америка. Рентгенови апарати, гумени грейки и термофори…
За това, че белият американски хляб ще свърши, се говореше още миналата година, след Курската дъга, но Андреев не се вслушваше в тези лагерни „партенки“. Да става каквото ще. Беше минала още една зима, той все още бе жив — той, който кроеше планове най-много до вечерта.
— Черничък ще има скоро, черничък. Черен хляб. Нашите наближават Берлин.
— Черният е по-здравословен, така казват докторите.
— Значи американците са глупаци, така ли?
На тази бъдеща мина нямаше нито един радиоапарат.
„Инфекция на убийството“, както казваше Воронов — спомни си Андреев; Убийството е заразно. Щом някъде убият бригадира си — веднага се намират подражатели и бригадирите определят хора, които да дежурят, докато те спят, да охраняват бригадирския сън. Но всичко бе напразно. Един го съсекли, на втори му пръснали главата с лост, на трети му прерязали врата с трион…
Само преди месец Андреев си седеше край огъня — беше негов ред да се топли. Смяната привършваше, огънят беше започнал да изгасва и поредните четирима арестанти седяха, наобиколили пламъка, с протегнати към него и към отиващата си топлина ръце. Всеки докосваше червените въглени с голите си длани, с измръзналите си, безчувствени пръсти. Бялата мъгла лежеше с цялата си тежест върху плещите им, гърбовете и раменете им трепереха и желанието им да се притиснат към огъня ставаше още по-силно, не смееха да се изправят, да се огледат, нямаха сили да станат и да отидат по местата си, всеки в своя шурф, където копаеха ли, копаеха… Нямаха сили да станат и да се отдалечат преди задалият се бригадир да е стигнал до тях.
Андреев лениво размишляваше с какво ли ще ги налага бригадирът, ако реши да ги бъхти. Явно с някоя главня или с камък… по-вероятно с главня…
Бригадирът вече беше на десетина крачки от огъня. Изведнъж от един изкоп близо до пътеката, по която вървеше, изпълзя човек с лост в ръка. Настигна бригадира и замахна. Онзи рухна по очи. Човекът захвърли лоста в снега и мина край огъня, до който седеше Андреев с тримата други работници. Запъти се към големия огън, където се грееше конвоят.
По време на убийството Андреев не промени позата си. Никой от четиримата не помръдна от мястото си, нямаха сили да се дръпнат от огъня, от изплъзващата се топлина. Всеки искаше да седи до края, до мига, в който те изгонят. Но нямаше кой да ги гони — бригадирът беше мъртъв — и Андреев и другарите му бяха щастливи.
С последно усилие на нещастния си гладен, препатил мозък Андреев разбираше, че трябва да търси някакъв изход. Не желаеше да сподели съдбата на едноръките промивани на злато. Той, който на времето си беше дал дума да не става бригадир, не търсеше спасение в опасните лагерни длъжности. Неговият път щеше да е друг — нямаше нито да краде, нито да бие другарите си, нито да доносничи. Андреев търпеливо изчакваше.