Аарон Флетчър
Майка Австралия
Част първа
Фермата Уайамба
1.
Песъчливата почва беше суха и изгарящо гореща при допир там, където слънцето я достигаше — между високите туфи трева и съсухрените, попарени от лъчите акациеви шубраци. Тя беше набраздена от вълнички от ветровете, успели да се промъкнат през листака, и осеяна с малки камъчета — пъстро платно от сивкави и кафяви тонове, които избледняваха до неясни петна под ослепителната светлина на слънцето и преминаваха в дълбоки тъмни силуети в полумрака на сенките. Но очите на Майра бяха приковани върху почти невидимата следа през нея. Тя беше застинала на един крак. Другият беше замръзнал на няколко инча от земята в движение, спряно веднага щом острият й поглед бе забелязал незначителните следи, оставени при преминаването на друго същество.
Дебелата кожа на грубите й ходила предпазваше голите й крака от огнената жар на земята. С изключение на мекия и настойчив глас на инстинкта, който се обаждаше от дъното на съзнанието й, за да напомни, че пряката слънчева светлина трябва да се отбягва, когато е възможно и особено през горещите часове на деня, тя беше напълно безразлична към лъчите на слънцето, които обливаха голото й тяло. Очите й опипаха земята. Следата беше от обуун, синеглавия гущер, и беше направена само преди секунди. Малките песъчинки още се свличаха по стените на плитката вдлъбнатинка. Тя свършваше в основата на гъста туфа сребриста, трънлива трева, чиито стръкове, подобно на остриета, се издигаха навсякъде около главата на Майра.
Бавно тя постави крак на земята и направи безшумна стъпка встрани. Дясната й ръка държеше дългия тежък прът готов за хвърляне. С лакътя на същата ръка притискаше, за да не се люлее, изплетената от трева торба, която висеше от рамото й. Вратът й беше изправен и балансираше уири — малкия съд за вода, направен от дървесна кора, който тя носеше на главата си. От другата страна на туфата нямаше следа. Обуунът беше все още вътре. Майра се приведе леко и присви очи, за да надзърне по-отблизо в сумрака под остриетата на тревните стръкове. Започна да дебне.
През тревата премина звук, подобен на шепот, който идваше отпред, от около един хвърлей на копие. Шумът едва се долавяше сред шушнещите стъбла, разлюлени от лекия горещ бриз, но тя реагира незабавно. Беше баща й. Приличаше на изсвирване, прекъснато на два пъти от отварянето и затварянето на устните му — предупреждението за опасност. Всички мисли за гущера напуснаха съзнанието й и тя се сви ниско, като повдигна торбата и пръта си, за да не се ударят в земята. Все още балансираше на главата си уирито със скъпоценните глътки вода в него. След това отново остана напълно неподвижна; изключение правеха очите й, които се стрелкаха в различни посоки, и ноздрите й, които душеха въздуха за източника на опасността. Някъде отдясно се чу леко цъкване. Беше майка й, която искаше да определи къде точно са децата й. Тя рискуваше да бъде наказана за това, защото предупреждението за опасност включваше и безусловна заповед за пълна тишина.
Разстоянието заглушаваше подвикванията на мъжа и тракането на дървените копия, които той поклащаше в ръката си, но Майра беше толкова напрегната, че едва не подскочи при звука им. Това беше знак за мирни намерения, шумно и демонстративно признание от страна на мъжа, нарушил границите на чуждата ловна територия. Майра наостри уши при подвикванията и потракването, с които баща й му отговаряше. Мъжът извика по-силно и се представи като Пунтару, Нгала от племето Арунта. Арунта беше племето на нейното семейство, но от начина, по който мъжът произнасяше думите, си личеше, че е от много далече. Баща й закрачи към мъжа и гласа му все по-трудно се чуваше, докато се представяше на свой ред.
Дълбоките им гласове бяха едва доловими, когато се спряха и започнаха разговор. Минутите бавно се влачеха. Мускулите на бедрата й я заболяха, а вратът й се схвана от балансирането на уирито в това неудобно положение, но тя остана неподвижна, защото не беше освободена от заповедта за пълна тишина. Животът беше изпълнен с опасности, предизвикателства и риск. От най-ранно детство майка й я беше приучавала, чрез предупреждения и примери, че сигурността се крие в незабавното и безусловно подчиняване на заповедите на баща й. Съществуваха отровни змии и насекоми, горски пожари и внезапни наводнения по време на дуурап — студените ветрове от севера, които докарваха тъмни облаци. Най-малкият звук можеше да изплаши дивеча, който баща й дебне, а това означаваше глад при и без това оскъдната храна или можеше да издаде присъствието им на врагове, които са наблизо. След като проходи, мъмренията на майка й се подсилиха от незабавните, болезнени и неизменни наказания от страна на баща й; така подчинението се беше превърнало в инстинкт и рефлекс. За нея съществуваше и отделна опасност, появила се в последните години. От време на време мъже от други племена се скитаха извън границите на своите територии и търсеха млади девойки, които отвличаха за жени. Така че майка й имаше известна свобода, брат й дори по-голяма, а тя — никаква. Баща й подсвирна. Викаше ги напред. Заповедта не беше изрична и мисълта й се върна към гущера. Тя се приближи дебнешком под заслона на твърдите и бодливи мечове на тревните стъбла. Приплъзна пръта в ръката си и улови единия му край. Пъхна го от ляво в основата на тревната туфа и го раздвижи. Гущерът изскочи и се втурна към друга туфа трева. Тя дръпна пръта обратно, закрепи го на върха на пръстите си и го хвърли като копие. Тежкото дърво профуча във въздуха, краят му улучи главата на гущера и я размаза. Два тлъсти червея паднаха от тревата там, където беше пъхнала пръта, и се гърчеха в опити да допълзят обратно до туфата. Тя ги взе, пъхна ги в устата си, докато се изправяше, и предъвквайки се приближи, вдигна пръта си и потрепващия гущер. Когато храната не достигаше, всичко се пазеше за общата трапеза, но през последните няколко дни тя беше сравнително изобилна, така че можеше да си позволи да изяде червеите. Сложи гущера в торбата, която висеше на рамото й, отново коленичи до туфата и прокара края на пръта през основата й. Измъкна още четири червея. Събра ги и ги сложи в устата си, изправи се на крака и тръгна към баща си. Вървеше между туфите трева и акациевите храсти, като по навик стъпваше леко и безшумно и избягваше стъблата и дребните камъчета, които могат да прошумолят или изтракат едно в друго. През тревата бризът довея миризмата на друг човек, която достигна до ноздрите й примесена с топлия апетитен аромат на скоро убито животно. Беше голямо животно. Издаваше острият мирис на мускус, характерен за кенгуру. Миризмите станаха по-силни, смесени с вездесъщите и почти незабелязвани от нея миризми на майка й, баща й и брат й. Тревите и гъсталаците оредяха във формата на глинено корито, където някога е текла вода. Дъждовете са били силни, а водата се е леела и е помитала стъблата, търсела е по-ниски места, утаявала се е и е изсъхвала, за да остане само твърдата и гладка земя. Майка й и брат й бяха коленичили и седяха на петите си в сянката на зеленината в единия край на долчинката, а баща й и другият мъж бяха коленичили заедно в другия й край и тихо разговаряха. На земята до другия мъж имаше малко кенгуру, изкормено, увито и вързано със стръкове трева, така че да се носи през рамо. Миризмата на кръвта и свежата плът изпълни устата й със слюнка. Тя остави пръта и свали торбата от рамото си. Свали уирито от главата си и седна до майка си. Баща й я погледна и с кратък жест й нареди да даде на мъжа да пие, след това се обърна отново към непознатия, който му говореше нещо.