Мъжът погледна Гарити с язвителна, подигравателна усмивка и вдигна вежди.
— Познаваш ли ме?
Гарити отново погледна в земята и мълчаливо поклати глава. Онзи поде, хилейки се:
— Е, сега вече ме познаваш. А малко хора са ме забравяли, след като са ме видели веднъж. Как се казваш?
— Гарити.
— Гарити? Да не си роднина на Шийла Гарити? Оная, дето работеше като чистачка в Сидней?
— Тя ми е майка.
— Аха. Тогава ти си оня от сиропиталището. — Къмингс се изсмя иронично. — Баща ми я хвана, че краде, за да ти носи разни неща. Ама дяволски добре я подреди за това. Стара курва си беше тя.
Той забрави за Гарити и погледна назад към високия.
— Защо не погледнеш колко от овцете ще можем да вземем?
— Няма за къде да бързаме. Добре ще е да похапнем сега, защото тръгнем ли веднъж, няма да спираме, докато не стигнем кошарата. Какво смяташ да правим с него?
— Остави го. С този крак няма да ни създава главоболия. Ще му отнеме сума ти време да се добере обратно до овцефермата. Върви и избери някоя по-хубава овца, а аз ще запаля огън.
Високият мъж кимна и подаде поводите на Къмингс. Той тръгна към края на ливадата и зареди мускета си. Къмингс отведе конете настрани, върза ги за едно дърво и започна да събира съчки от земята. Объркани и уплашени, кучетата бяха оставили овцете да се разпилеят из равната ливада в подножието на склона. Стадото се въртеше, също притеснено и неспокойно. Някои от овцете пасяха, а други се щураха напред-назад и разбутваха скупчените тела, като търсеха инстинктивно сигурност в средата на стадото.
Гарити лежеше проснат на земята. Той заби лакти в пръстта и се надигна, за да погледне през рамо крака си. Болката се усили; той трепна, немощно си пое дъх, стегна лактите си и се повдигна по-високо. Широките, дебели панталони бяха залепнали за крака му, пропити с кръв. Той стегна мускулите на десния си крак, за да раздвижи ходилото си. Болката стана мъчителна, но ходилото помръдна. Ръцете му изведнъж омекнаха и той с мъка ги задържа изправени и обърна глава, за да огледа още веднъж склона за Майра. Не се виждаше. Той се отпусна на земята, останал без дъх.
Мисълта, че стадото е загубено, беше мъчителна и посвоему толкова болезнена, колкото и раната в крака му. Вероятно щяха да убият останалите кучета и да вземат толкова овце, колкото можеха да откарат, яздейки конете си. Останалите щяха да се разпилеят и да бъдат издавени от динго. В него се надигна яростно негодувание към двамата мъже и горчив яд, че резултатите от труда му ще бъдат отмъкнати от хора, които живееха и се препитаваха на гърба на другите. Ядосваше се и на себе си за своята непредпазливост.
Но освен яда си изпитваше и страх. Те предполагаха, че е сам, защото пастирите винаги бяха сами. Стадото се беше пръснало почти до половината на нагорнището по склона и ако наближаха билото, докато избираха овцете, които щяха да отведат, можеха да видят Майра при колибата. Разумът се намеси, дори когато студените пръсти на страха полазиха съзнанието му. Майра сигурно бе чула изстрелите от мускета и воя на раненото куче от върха на хълма. Беше предупредена. Ударът от загубата на стадото беше зашеметяващ, но не всичко беше загубено. Изглежда куршумът не беше засегнал костта и след време кракът му щеше да заздравее. Докато Майра беше в безопасност, животът можеше да продължи.
Къмингс запали огън и извади тенджерка, тиган и други неща от вързопите зад седлата на конете. На пасбището проехтя изстрел от мускет и овцете се разбягаха наоколо и се разпръснаха още повече. Кучетата несигурно се спуснаха напред-назад, като събираха някои от овцете и се оглеждаха за Гарити и чакаха заповедите му. Високият мъж завлече една млада овца в края на гората, подпря мускета си на едно дърво, извади ножа си и се наведе да одере животното. Гарити беше убивал много овце, за да се храни и не изпитваше угризения, защото те бяха плод на труда му и бяха необходими за неговото оцеляване, но винаги в него оставаше съзнанието, че отнема живот. В държанието на мъжа не се долавяха подобни чувства. В коравосърдечното му безразличие съществуваше единствено намерението да задоволи моментната си нужда. Разхищението не го притесняваше и той отдели единия преден крак и тръгна към огъня. От крака капеше кръв. Останалата част от овцата остана забравена на земята. Тежката миризма на кръвта висеше в неподвижния въздух между дърветата.
Мъжете сложиха месото над огъня, говорейки си тихо. В тигана им имаше студена питка, както и тенджера ориз, оставена на жаравата да се стопли, които показваха, че са ограбили храната от някого или че за беззаконието си получаваха възнаграждения по-големи, отколкото можеше да се предположи от дрипавия им вид. От разговора им стана ясно, че имат кошара на няколко мили оттук и възнамеряват да откарат там толкова от овцете, с колкото можеха да се справят без помощта на кучета, а след това да намерят купувач. Отнасяха се към животните със същото нехайство и разхищение, както и към овцата, оставена на земята да се развали или да бъде изядена от дивите животни. Без кучетата щяха да са в състояние да откарат само малка част от стадото, а и от тях много щяха да бъдат изгубени по пътя. Други щяха да измрат в кошарата им, докато намерят хора, които нуждата от стока и жаждата за печалба да накарат да купят животни, за които са наясно, че са крадени. Основната част от стадото щеше да се разпилее, за да измре от жажда или бъде избита от динго. А и четири добри и верни кучета щяха да са мъртви.