Приликата между Колин и баща му се засилваше все повече с израстването на момчето. От майка си той беше наследил тъмната кожа и аборигенските черти, а от Пат — чистите сини очи и чупливата кестенява коса. При Шийла обаче смесването на кръвта беше взело друга насока. Очите й бяха блестящи и черни, а кожата й тъмна, но чертите на лицето й бяха много красиви и определено англосаксонски. Тя също беше едро бебе, не като Колин, но все пак по-едро от обичайното.
След раждането на Шийла Пат започна да отделя по-голямо внимание на Колин, защото забеляза, че момчето проговаря на езика на майка си, а това определено не му харесваше. Веднага щом тръгнаха обратно на север, той започна да задържа Колин почти по цял ден покрай себе си. Даваше му да си играе с кучетата, а когато се измореше, го качваше на коня или го носеше на ръце и надълго и нашироко му разказваше куп неща. Малкият слушаше в захлас с ококорени очи баща си, сякаш разбираше всяка негова дума.
При следващото си посещение Уилямсън донесе захаросани плодове и сладки за Колин и остана очарован от Шийла за радост и гордост на Майра. Донесе им и една торба с картофи — голяма рядкост във вътрешността. Всъщност, това бяха първите картофи, които Пат виждаше от години наред. Но в сравнение със сладките корени, които Майра и Дуулиба печаха направо в жарта, те му се видяха доста безвкусни.
Стадата, от които Пат имаше дял, се бяха възпроизвели добре предишната година, а количеството произведена вълна също беше значително. Уилямсън не беше получил все още известие как бе минала продажбата. Освен това изглеждаше някак странно незаинтересован и разсеян. Гарити го беше виждал във всякакви настроения, но този път явно имаше нещо недоизказано и доста обезпокоително.
На другата сутрин всички станаха рано, както винаги. Жените приготвиха закуската и се захванаха с ежедневното си домакинство, а Пат и Уилямсън взеха със себе си Колин и изкараха овцете на паша. Към обяд седнаха на сянка под едно дърво. Уилямсън запали лулата си и като се усмихваше към припкащото дете, каза:
— Ще се гордееш с него някой ден, Пат.
— Да, ако излезе толкова свестен мъж, колкото свястна жена е майка му. Колебаех се доста, преди да се реша да създам деца с местна жена, но сега не съжалявам.
— Имаш право. Тя е по-малко дивак от много бели жени, които познавам. Аборигените могат да ни научат на много неща, стига да си отваряме добре очите и ушите.
— Е, че това е така, за мен вече няма две мнения. Твоето семейство също е добре, нали?
Уилямсън замълча за дълго. Погледът му беше безизразен и зареян надалеч в равнината. Пат усети, че е задал неудобен въпрос и смутено погледна встрани. Но Уилямсън заговори:
— По-голямото ми момче прекара миналото лято в Сидней.
— В Сидней?
— Да, работи за зет ми, който е дребен бизнесмен. Изглежда тази работа ще е по-подходяща за него. Комарите и мухите много го тормозят тук. Сега пак го пратих там.
Уилямсън поклати глава, плю настрана, после пак сложи лулата в устата си и продължи провлечено:
— Майка му ми пише, че градът е по-подходящо място за него. Така ми писа преди и за малкия — той въздъхна тежко, усмихна се тъжно и продължи: — Знаеш ли, Пат, тебе те чувствам повече като син, отколкото моите собствени.
Това изказване доста смути Гарити и той притеснен замълча за дълго, преди да каже:
— Не зная какво щеше да стане с мен, ако ти не ме беше взел от сиропиталището, Франк.
— Ти си направил точно толкова за мен, ако не и повече, Пат, приятелю.
Гарити кимна в отговор, след което двамата мъже дълго пушиха, загледани мълчаливо в далечината.
През целия следващ ден Уилямсън беше разсеян и затворен. Само от време на време се засмиваше на всевъзможните детински игри, които Колин измисляше с разни пръчки и камъни.
Късно следобед всички седнаха да хапнат край огъня. Докато Майра и Дуулиба вдигаха остатъците от вечерята и ги хвърляха на кучетата, Пат и Уилямсън спокойно пиеха чай и пушеха. Изпускайки облачета дим и замечтано загледан в огъня, Уилямсън каза:
— Решил съм да зарежа всичко, Пат.
Гарити чу добре, но сякаш не искаше да повярва. Овцете, които притежаваше, не бяха достатъчни за създаването на самостоятелна ферма. След няколко години може би да, но не и сега. Нямаше и пари да купи необходимия брой. Освен това Уилямсън се беше държал толкова справедливо и бащински с него, че дори мисълта, че ще работи за някого другиго, бе мъчителна. Споменът за сиропиталището беше твърде замъглен в съзнанието му и му се струваше, че през целия си живот не е вършил нищо друго.