Ръката й беше изтръпнала, когато пусна Библията. Тя дръпна надолу фустата си, тръпнейки, дълбоко си пое дъх и преглътна сухо. Сълзите започнаха да напират. Тя се опита да ги задържи, но те неудържимо потекоха. Обърна главата си на една страна и тихо заплака.
— Дявол да те вземе, ревеш за нещо, на което други жени се радват! Ама че разглезена англичанка! Мен не ме е еня. Колкото повече ревеш, толкова по-малко ще пикаеш.
12.
Майката на Елизабет винаги беше с огромно самочувствие и гордост, че се е омъжила в много по-високо стояща среда от нейната. Този факт ставаше веднага ясен за всеки, който срещнеше пълната, червендалеста дъщеря на търговец и мъдрия, затворен в себе си аскетичен църковник, завършил Оксфорд с отличие.
И двамата бяха от Уексфорд, но с това свършваха приликите, понеже той беше много по-възрастен от нея и предопределен още от ранното си детство да стане духовник. Вече пишеше учени трактати по дребни религиозни теми, когато тя все още беше дете и работеше в магазина на баща си, предопределена да бъде съпруга на някой дребен търговец или механик. Когато той стана капелан в университета Итън, лекарите го посъветваха да се пресели в Австралия по здравословни причини. Тогава той се върна в Уексфорд да приключи с малкото останали му работи и там, на прием от градските власти в негова чест срещна бузестата осемнадесетгодишна Милдред Хейли и по някаква неясна причина поиска ръката й от баща й.
Раждането на детето им бе още по-голяма загадка. Някак си трудно беше да си представи човек, че достопочтеният Ендрю Уилоуби може да бъде асоцииран в зрялата си възраст с някакви плътски импулси, но и никой не можеше да си представи, че трудолюбивата му и привързана съпруга би могла да посрами брачното ложе. След години бездетен брак в благоприятната утроба бе посято семе, майката Природа пое нещата и след нормалния срок се роди Елизабет Уилоуби.
Тя се чувстваше като някакво подобие на мост между баща си и майка си, смесица на елементи от двете натури. Баща й винаги бе гледал на нея със силна почуда, като че ли изненадата му, че тя съществува нямаше край. Той като че ли мислеше, че тя е нещо повече от църковна утвара за грях и благочестие, отколкото другите. Той й се радваше и даже в себе си беше постигнал пълна толерантност към нея, а тя от своя страна се отнасяше към него с обич и уважение, без да стига обаче до благоговението, което му засвидетелстваше майка й, която от своя страна се отнасяше към Елизабет с любов, в която имаше нетърпение, породено от факта, че дъщеря й отвлича вниманието й от главната цел в живота й — а именно да се грижи за нуждите на съпруга си. Така че майка й със сърдита педантичност се занимаваше с нея, докато тя успя да постигне минималната способност сама да се грижи за физическите си нужди, а тази й възраст съвпадна точно с възрастта, когато баща й се нагърби с нейното образование, понеже той считаше, че това е въпрос твърде деликатен, за да бъде поверен на държавното училище.
Те бяха бедни, баща й получаваше от университета Итън малка годишна рента, както и една сума, равна на подаяние от църквата на "Джордж стрийт", където той бе получил поста почетен свещеник. От време на време се получаваше по някой подарък от Уилоубивци и Хейлевци в Англия. На Коледа един предан енориаш често даваше угоена гъска или друго хубаво месо за тях, но баща й веднага ги даваше на бедните, както това правеше с всичките подаръци, изпратени на семейството. А те ядяха риба. Майка й понасяше това негово особнячество безкритично и като неизбежен факт на съществуванието, с който трябваше да се справят. Тя много икономично се разпореждаше с това, което имаха, не протестираше за оскъдните пари, които биваха оставяни на нейно разположение, и се пазареше с търговците. А те от своя странна разбираха и помагаха с чувство на самозадоволство, особено ако това им костваше малко или почти нищо. Имаше едно момче при търговеца на риба, което носеше остатъка от останалото след продажбата на рибата за деня с бележката, че това било за котката на Елизабет. Между донесената риба винаги имаше хубав лефер или костур за масата им. Когато Милдред отиваше при продавача на зеленчуци да купи картофи, той винаги безмълвно напълваше кошницата й със съвсем леко поувехнали зеленчуци. Търговците на платове запазваха парчета плат, подходящи за якички на свещеника и за панделки и престилки на Елизабет.