Собствениците на две съседни имения бяха женени и една от жените дойде да посети Елизабет, докато тя копаеше в градината. Жената изглеждаше около четиридесет или малко повече, рано състарена от трудностите, тежката физическа работа, лошата храна и грубите обноски на мъжа й. Тя беше неука, износена и повехнала. Носеше в ръце шестмесечно бебе и малко момченце на година и половина. Двете деца ревяха жално без сълзи и хълцаха монотонно. Самотата тежеше на Елизабет, но чувството на удоволствие и благодарност, което изпита при посещението на тази жена, бе туширано от факта, че тя се оказа много любопитна и голяма клюкарка. А и жената изглеждаше изненадана от Елизабет и с подозрение се отнесе към маниерите и говора й. Но и двете имаха нещо общо. Автоматически и без думи и на двете стана ясно, че посещението и работата не би трябвало да си противоречат. Затова жената остави децата до прекопаната земя, взе мотика и направи няколко приятелски копки, докато си говореха. После каза, че не можела да остане повече от няколко минути, затова си прибра децата и си тръгна, поканвайки Елизабет да я посети при удобен случай, когато може.
Няколко дни по-късно дойде и другата жена. Тя изглеждаше почти както първата и посещението мина по същия начин. Няколко седмици след това, когато Къмингс беше отишъл в Сидней и Елизабет гледаше овцете, двете жени дойдоха заедно. Тези посещения нарушиха монотонността на битуването й, но в същото време бяха тягостни. Съпрузите и на двете жени не се различаваха много от Къмингс и затова в посещенията им имаше някаква нотка на потайност за тях, като че ли те очакваха да бъдат наказани, ако ги правеха често, или ако това им пречеше на работата. И двете бяха възприели мрачно положението си, и двете си имаха тайни начини да си го връщат на мъжете си. В съседство на техните имения имаше други, притежания на ергени, които те посещаваха, когато мъжете им бяха в Сидней.
Те така се различаваха от Елизабет, че между тях не можеше да има други контакти, освен по най-повърхностни неща, но те представляваха звук и движение в един мрачен и безнадежден свят, в чиято необятна пустош имаше много малко човешки същества. Тя не ги разбираше и те не й се доверяваха, но продължаваха да я посещават от време на време. Едната научи Елизабет как да накисва дрехите в силния сапун, преди да ги пере, за да пази ръцете си, а другата й показа как да си направи дървена кобилица, за да носи водата от реката по-безболезнено. А от своя страна Елизабет се молеше за тях.
Шест месеца след сватбата на Елизабет и Къмингс, майка и получи от баща си пари за билети за нея и за Елизабет да се върнат в Англия. Майка й купи билет само за себе си, а част от остатъка от парите даде на Къмингс като закъсняла зестра. Тя също му даде къщата и остатъка от покъщнината. Изглежда, че Къмингс очакваше нещо подобно, защото това му създаде изключително добро настроение и даже го накара да каже на Елизабет, че ще я закара в Сидней да изпрати майка си.
Елизабет никога не беше имала много дрехи, а малкото, с които се ожени, бързо се бяха износили от тежката работа в имението. Тя изпра и позакърпи най-хубавата си рокля, но даже и след това не можа да я докара на нивото, което баща й изискваше за поява пред хора. Роклята беше от тъмносиньо хасе, но силното търкане във вряла вода, за да излезе мръсотията и мазните петна, я бяха превърнали в калносива. На лактите й имаше кръпки и отпред на гърдите на няколко места трябваше да бъде пришита, което не можеше да се прикрие, докато яката, маншетите и краищата на полата бяха се разнищили. Тя се опита да пришие най-пострадалите места, свърши й се конеца, отказа се от това и я окачи на една от куките.
Момчето, което се грижеше за овцете, се беше разболяло и като че ли Елизабет нямаше да може да отиде в Сидней да изпрати майка си. Но в последния момент Къмингс намери заместник. Това му струваше повече и забави отпътуването им. Къмингс стана раздразнителен и неспокоен, започна да й крещи да се качва в каруцата, свирепо започна да бие с камшик воловете и да ги псува през целия път до Сидней. Когато стигнаха до къщата, майка й беше вече тръгнала. Къмингс остана в къщата, а Елизабет забърза по улицата, след това по широкия булевард, който водеше към пристанището.
Лекият вятър донесе силният познат мирис на море и смола по булеварда. Гора от мачти стърчеше нагоре с безброй напречни греди и окачени на тях въжета и свити платна, което им придаваше страховит вид. Отдалече изглеждаха като грамадна заплетена маса, която с приближаването й се оформи в отделни кораби. По кейовете се движеха хора, но на един от тях, между балите, сандъците и варелите, се беше събрала цяла тълпа. На акостиралия до кея кораб имаше голямо оживление на палубата. Елизабет притича нагоре по надлеза и се озова на кея. Започна да си пробива път сред викащите и махащи хора, търсейки майка си сред притисналите се в перилата на кораба пасажери. Корабната стълба беше прибрана, по мачтите се катереха моряци, над хорската глъч се разнасяха команди от кораба и тя със свито сърце разбра, че е много закъсняла и няма да може да говори с майка си. Отново плъзна поглед по протежение на перилата на кораба. Пасажерите се сбутваха един в друг, махаха, жестикулираха и се движеха като побъркани, но майка й не беше сред тях. Елизабет се намръщи, изправи се на пръсти и протегна врат, за да огледа дали някой от другите кораби не тръгва. Около тях обаче не се виждаше някаква особена дейност и затова тя отново насочи вниманието си към кораба пред нея.