Но Гаритови бяха различни, като различията между тях и другите бяха много дълбоки. Елизабет неведнъж бе чувала ехидни подмятания, че далеч в Големите простори имало управители на ферми, които били деца със смесена кръв, направени от бял баща собственик, който след това отивал да води благоприличен живот в Сидней или Парамата с бялата си съпруга и децата им. Но този старец бе направил аборигенката своя съпруга и този свой акт той явно никога не бе престъпил. Цялото семейство бе отхвърлило удобствата на големия град, обричайки се на трудния живот върху земите си и това бе техен съзнателен избор. Но това бе и мъдър избор, защото старицата с необичайните си дрехи, босите крака и лулата нямаше да бъде възприета в градската среда на онова ниво, до което богатството им ги издигаше. А и Колин и Шийла нямаше да бъдат възприети. Измежду изтъкнатите фамилии имаше и такива, чието потекло почваше от периода, когато Австралия беше още само бунище, на което се изхвърляха престъпници, и този факт караше хората да си измислят най-различни родословия, но тъй или иначе на видимите признаци на расово смесване се реагираше с особена чувствителност. Така че тях нямаше да ги приемат поради смесената им кръв, липсата на образование и възпитани маниери. Със силните си красиви черти, сини очи и къса брада Колин щеше да изглежда прекалено жив и даже екстравагантен за загрижените за добродетелите на дъщерите си бащи. А Шийла с нейната дива и изпепеляваща красота щеше силно да привлича мъжете, но не и от този тип, какъвто й трябваше.
Но най-вече старецът нямаше да пасва в големия град. Причините за това не биеха толкова на очи, колкото при другите, но наблюдавайки го, Елизабет я обзе твърдо и непоколебимо чувство, че в неговия случай те бяха даже още по-категорични и непреодолими. Това бе свързано с начина, по който той седеше, с грамадните му ботуши, проснати пред невероятно големия стол, построен специално, за да може да побере туловището му, с начина, по който държеше наклонена главата си, със силата на гласа му — мек, а всъщност изпълващ стаята, когато говореше. Сляп, трудно чуващ, с изпопадали зъби, набръчкан от годините, за него не можеше да има друго място, където да се чувства удобно, освен в просторите на земите си.
Да, те бяха различни и с положителност биха били присърце на баща й, ако и техните мотивации да изглеждаха мъгляви за другите. Когато Къмингс се беше кандидатирал за тази длъжност, тя не беше размишлявала дълго доколко той е способен за такава работа, защото й се струваше, че човек, притежавал собствено стадо и имение, би бил напълно годен да упражнява подобна дейност на друго място. Но след като частично беше видяла какво представлява Уайамба, у нея възникнаха силни съмнения. Къмингс не бе интелигентен човек, слабо разбираше хората, а точно такива способности бяха от решаващо значение за един главен скотовъд, предвид големия брой работници и многото разнообразни дейности, извършващи се на територията на Уайамба. Елизабет все още недоумяваше как стана така, че той получи назначението. Когато Шийла ги пресрещна малко преди да пристигнат, тя подчертано не се бе заангажирала относно възможностите за получаване на длъжността. Също така бе заявила, че възнамерява да остане при външните кошари за известно време. Но вместо това се бе върнала във фермата и на водача бе казала, че е дошла, за да говори с Колин. Заключението се налагаше само по себе си, а именно че срещата по пътя към външните кошари и необичайното удовлетворяващо чувство за близък афинитет между тях двете я беше мотивирало да препусне назад и да поиска от Колин, вероятно и от баща си, да наемат Къмингс.
Елизабет се усети, че разсеяно бе гледала Шийла, докато размишляваше, която от своя страна също я бе наблюдавала. Нейният стол бе срещу ъгъла на канапето, където седеше Елизабет; майката и тримата мъже седяха наляво от нея и вдясно от Елизабет. Двете жени се бяха изолирали от другите в стаята с мълчаливите си погледи една в друга. Шийла се бе разположила на стола си удобно, но небрежно, почти като мъж, който слабо се съобразява с порядките в обществото. Коленете й бяха разтворени, краката изпънати напред, чашата с вино бе поставена на бедрото. В отпуснато състояние тя като че ли ставаше навъсена и затворена в себе си, черните й очи — нито топли, нито студени, погледът й придобиваше някаква втренченост. Като че ли потъваше в размисъл.
Изведнъж очите й се раздвижиха. Вдигна чаша и отпи глътка вино.
— Как намираш къщата, добра ли е? — с тих тон попита тя на фона на разговора на висок тон на мъжете.
Елизабет, която бе очарована от къщата, се усмихна широко и цъкна с език.