— И да знаеш, дрипльо такъв, че трябва да си обличаш ризката!
Елизабет ги гледаше; самата тя се беше обвила с ръце поради силния хлад. Детето се сгуши в Шийла, търсейки топлина; тя здраво го притисна към себе си с гладките си кафеникави ръце, които в ярката лунна светлина хармонираха по цвят и форма с голото му гръбче.
— Това е едно чудесно дете, Шийла!
— Да, сладуран си ми е той. Доста се е метнал на баща си. Предполагам, знаеш, че е незаконородено?
Елизабет се смути от прямотата, с която Шийла зададе въпроса.
— О, искаш да кажеш, че… ами не, нямах никаква представа… Не, не ти казах истината. Но наистина ти казвам, че нито аз, нито кой да е друг, можем да ти се месим в работата и да съдим. А той е едно чудно момченце и голяма радост за теб, не съм ли права?
— Но ти знаеше в резултат на какво е, нали?
Гледайки настрани, Елизабет неловко си прочисти гърлото. Не беше невъзможно Шийла да счита, че Беси е проговорила, но това далеч не беше вярно. Тя кимна.
— Да. Но виж, аз не подавам ухо на злобни приказки за когото и да било, особено за теб, след като вече се познаваме. Считам те за прекрасен човек. Преди да пристигна, стана така, че понеже много се интересувах какво представлява това място, към което пътувахме, понякога слушах какво мъжете говорят помежду си на вечеря. Някои от тях споменаха и за този случай.
— Аха, бас ловя, че си чула нещо дваж по-страшно от истинското положение.
— Сигурна съм в това. Хора, които не си мерят приказките, са склонни да преувеличават.
Шийла се замисли и усмихната кимна.
— Не съм мислила от тая гледна точка, но няма да споря. — Тя погледна встрани, изпусна лека въздишка и сви рамене. — Е, случи се, колкото и нежелателно и да е сега вече не мога без детето си. Онова копеле беше стригач, казваше се Джеймс Кембъл. По-готин мъж не си виждала, а пък колко сладкодумен беше… Със сладките си приказки ме накара да си сваля панталоните, въпреки че татко ме беше заплашил, че ще ги закове с пирони за дирника ми, ако ги изуя за някой мъж. И аз наистина си помислих, че старият пръч ще го направи, когато разбра, че не ми идва мензисът. Изпуснах се и казах на мама, а ми беше ясно какво ще стане подир. Тя винаги само него счита за меродавен, и когато говориш с нея, все едно че говориш с него. Тя естествено веднага му каза и цялата ферма нададе проклетото си ухо, когато той се нахвърли върху мен да открие кой е направил това. Мъжете от обоза май доста приказки са изръсили по този въпрос?
Разговорът притесняваше Елизабет, но същевременно и я удовлетворяваше. Без съмнение Шийла не беше човек, склонен да разисква себе си или личните си работи с първия срещнат, но и явно между тях двете бързо и спонтанно се бе появило чувство на взаимно доверие.
— Виж какво, Шийла, те постоянно приказваха за неща, които не им влизаха в работата, а неща от такъв род не излизат от акъла на хора като тях.
— Аха, точно така. И какви ги разправяха?
— Само глупости. Момчето ти сигурно ще стане отличен скотовъд! Нали произходът му и средата, в която…
— Не, няма такова нещо. А и за него е по-добре, че е още хлапе, защото ако беше куче и показваше същите способности за овчарлък, щеше да яде бой право по главата. Та, какви казваш, глупости дрънкаха?
— Шийла, не си спомням точно… — Гласът на Елизабет се пресече, когато разбра, че не може да я лъже повече. Тя отклони за малко погледа си и отвърна колебливо: — О, нещо такова… че си била наказана с бой с камшик и… такова, овързали те в кожата на овен, но сигурна съм, че тия хора…
— Ой, това е мръсна лъжа!
— Ама разбира се, че е така, Шийла. Нали казах, че такива хора са склонни да бръщолевят какво ли не…
— Кожата беше от овца.
— Извинявай, какво каза?
— Казах: кожа на овца. Беше побеснял като глиган с набодена от тръни паламарка, но той никога не би убил овен, който си върши добре работата. Окачи ме на кол в сборния двор за овце, напъха ме в кожа на овца, и два дни след това не можех да говоря. Оттогава не хапвам овче месо. Сложа ли късче в устата ми, веднага ми засяда на гърлото. — Тя леко се засмя и разтърси глава, при което зъбите й блеснаха на лунната светлина. — Май съм била най-простата овца в стадото, щом съм си въобразявала, че мога да скрия такова нещо от него. Стар хитър пръч, просмукан с ром, е моят баща. Като си намисли нещо, нищо не може го спря. Сляп е, едва чува, като прощъпулниче ходи, но господ да ме прокълне, ако тръгна срещу него.
Ясно личеше нотката на възторг в гласа й, когато говореше за баща си и за онова, което той бе направил с нея, а това разкри друга нейна черта. Шийла бе едновременно и жестока, и сурова, защото бе израснала сред насилие, което неизбежно я бе направило да бъде и коравосърдечна, най-малкото при самозащита. Но имаше и друга страна на природата й, която караше нейните дълги тънки пръсти да се плъзгат по косата на момченцето с такава обич, че строгите линии на лицето се бяха разтворили в топла усмивка; ала в същото време тъмните й очи си оставаха някак си матово непроницаеми. Това бе една твърде противоречива личност. Но странно, като че ли те двете добре се познаваха, нищо че наскоро се бяха срещнали. От друга страна, изглеждаше малко вероятно да могат напълно да се опознаят. Елизабет се чувстваше объркана.