— Помислих си, че си го направила като жест на доброжелателство към мен. Попитах те, за да мога да ти благодаря, ако наистина е така.
Намръщеното лице на Шийла застина, тя погледна настрани и тихо каза:
— Е, да, тъй беше.
— В такъв случай не намирам думи да ти изкажа благодарността си. Но не разбирам защо трябваше така да реагираш. Нима подобна проява на добрина и загриженост може да бъде срамна?
— Може и да е тъй както казваш — промърмори Шийла, присвивайки леко рамене. — Но аз винаги мисля първо за Уайамба. Слагам интересите на фермата над всичко друго и за никого не правя изключение, какъвто и да е той. Нямаше да си отворя устата за него, ако не считах, че става за тази работа. За мен Уайамба е първото нещо на света, последното и всичко друго. — Тя отново изгледа Елизабет, усмихна се леко, гласът й поомекна. — Недей да забравяш това, малка англичанке.
— Няма — отвърна Елизабет с топла усмивка и взе дланта на Шийла в своите. — Нито пък ще забравя това, което направи за мен. Много съм благодарна, Шийла. Благодарна съм, защото това място е прекрасно и защото съм сигурна, че животът ми в него ще е много хубав, благодарна съм, че имам възможността да съм близо до теб. Много се надявам да станем близки приятелки.
Шийла помълча известно време, на лицето й се появи лека разсеяна усмивка, след което кимна и се разсмя.
— Е, добре, така да бъде. — Тя извади дланта си от дланите на Елизабет, сложи я на рамото й и я побутна в обратна посока по пътеката. — Хайде да се прибираме, преди да сме се вкочанясали.
Елизабет се усмихна и също кимна, доволна, че хармонията между тях бе възстановена. Двете се върнаха към къщата, изкачиха стъпалата, преминаха през верандата и Шийла леко я подбутна пред себе си на прага на вратата, като свали ръка от рамото й, преди да влязат в гостната. Колин и Къмингс ги погледнаха, старецът леко обърна глава, после разговорът между тримата мъже продължи. Старицата предъвкваше мундщука на лулата си и гледаше Елизабет, която прекоси стаята и седна. Елизабет й се усмихна учтиво, старицата леко кимна и продължи да придърпва дим от лулата.
16.
Животът във фермата Уайамба беше като златист радостен изгрев след дълга ужасна нощ. Утрините започваха с живото чирикане на птичките по дърветата, съпровождани от кукуригането на петлите. Хладният свеж вятър от реката преминаваше из къщата; около сгради, дворове и кошари закипяваше разнородна дейност.
Времето преди обяд минаваше в приятна леност, защото Къмингс често изчезваше в продължение на дни към едни или други кошари. Къщата непрекъснато радваше Елизабет със своите удобства и комфорт; истинско удоволствие бе за нея да поддържа чистотата й. Разнообразието и изобилието на храна надминаваше всичко, което досега бе имала в това отношение; тя обмисляше и подготвяше ястията като за празник. Джеймс се оказа будно и схватливо дете; не само се учеше добре, но даже й правеше компания. Простодушната Беси с нейната пряма мъдрост й доставяше приятни мигове на отмора. Особено й харесваше да подрязва и аранжира асмата и лехите с цветя, да почиства гробовете в малкото гробище — така у нея се събуждаха мили спомени от детството.
Имаше предостатъчно време за уединение, както и достатъчно хора за общуване. Беси се отбиваше от време на време на приказки, Джеймс идваше следобед, а и Том — деветгодишният син на Беси, който беше нещо като помощник на готвача, минаваше за по два часа. Дори в моменти на самота до нея достигаха сигналите, които аборигените си подаваха едни на други покрай реката, както и подвикванията на мъжете около постройките, даже от по-отдалечените. Когато излизаше навън да поработи сред асмите и цветята, тя забелязваше стареца и старицата. Понякога те седяха умълчани на верандата и пушеха с лулите си. Слепите очи на стареца втренчено гледаха в далечината — наблюдаваше гледки, които само той можеше да вижда. Старицата седеше до него и държеше в ръце дългата масивна и излъскана тояга, с която тя никога не се разделяше на излизане от вкъщи. Старецът пък никога не излизаше от къщи без старицата.
Друг път Елизабет ги виждаше заедно по пътеката към клозета зад къщата им: ръката на стареца — облегната на рамото й, а тя, вървяща пред него с бавни отмерени крачки, с неизменната тояга в ръка. Те като че ли не си говореха, но Елизабет все повече вярваше, че се разбираха помежду си по начин, далеч по-сложен от обикновения човешки говор. Тя им се усмихваше и им махаше с ръка и старицата й отговаряше с кимване, изпълнено с достойнство.
Но най-вече я интересуваше Шийла. Понякога тя ходеше до отдалечените кошари за два-три дни, а и за по-дълго, но повечето време прекарваше край главните кошари и надзираваше многостранната дейност във фермата — следеше за ремонта на сградите, фургоните и другия инвентар, контролираше сметките, претеглянето и разпределението на храните и стоките по складовете, подбираше за колене овце, говеда и свине, неуморно и до най-малки подробности дебнеше какво става навсякъде.