Но това нямаше значение.
Само едно имаше значение…
Райхът за двама.
И когато този райх престана да съществува, аз станах това, което съм днес, и което винаги ще бъда — човек без родина.
Не мога да кажа, че не съм бил предупреден. Мъжът, който ме вербува онзи пролетен ден в парка преди толкова много време, предсказа съдбата ми съвсем точно.
— За да изпълниш задачата си както трябва — каза ми тогава моята кръстница, синята фея, — ще трябва да извършиш държавна измяна, да служиш на враговете добре. За което никога няма да ти простят, защото не съществува никакъв правен механизъм това да стане. Най-много — продължи той, — може да ти се помогне да отървеш кожата. Но никога няма да дойде вълшебното време, когато петното ще бъде махнато от теб, когато Америка ще те извади от скривалището ти и ще извика весело: „Едно, две, три, играта се свърши!“
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
ВОЕННИ ИЗЛИШЪЦИ…
Майка ми и баща ми умряха. Някои хора твърдят, че са умрели от разрив на сърцето. Все пак и двамата бяха прехвърлили шейсетте, а това е възраст, на която сърцата са склонни към такива неща.
Те не доживяха края на войната, нито пък успяха да видят отново жизнерадостното си момче. Не се отрекоха от мен, въпреки че сигурно са преживели горчиви изкушения да го направят. Завещаха на Хауард У. Камбъл, младши — зловещия антисемит, предател и радиозвезда — акции, недвижима собственост, спестявания и лични вещи, които през 1945 година струваха четирийсет и осем хиляди долара.
Всичко това — поради нарастването си с инфлацията — в момента ми осигурява седем хиляди долара нетрудов годишен доход.
Кажете за мен каквото си искате, но никога не съм докосвал тези пари.
През следвоенните години като странна птица и самотник в Гринидж Вилидж живеех с около четири долара на ден, включително наема, и дори имах телевизор.
Всичките ми мебели бяха купени от разпродажбите на военни излишъци, какъвто бях и самият аз. Имах тясно желязно легло, маслинени на цвят одеяла с надпис „USA“, сгъваеми брезентови столове, войнишки съдове, за да си готвя. Дори и библиотеката ми до голяма степен беше от военните излишъци — книгите бяха взети от подготвени за изпращане отвъд океана пакети за развлечение.
Тъй като в тях имаше и грамофонни плочи, взех един очукан, преносим грамофон, който гарантирано можеше да свири на всякакъв климат — от Беринговия проток до Екватора. Купувайки такива пакети за развлечение, в които предварително не се знаеше какво има, се сдобих с двайсет и шест плочи с „Бяла Коледа“ на Бинг Кросби.
Палтото, шлифера, якето, чорапите и бельото ми също бяха от военните излишъци.
Освен това за долар си купих и пакет за оказване на първа помощ, вследствие на което се сдобих с известно количество морфин.
Лешоядите, които търгуваха с военните излишъци бяха, толкова заети с мършата, че го бяха пропуснали.
Изкуших се да си бия морфина, размишлявайки, че ако ме накара да се чувствам щастлив, ще имам пари да си плащам навика. Но след това разбрах, че вече съм дрогиран.
Не изпитвах никаква болка.
Моят собствен наркотик ми бе помогнал да преживея войната — това бе способността ми да не позволявам нищо да смущава чувствата ми, освен любовта ми към Хелга. Това съсредоточаване на емоциите ми върху толкова малка площ бе започнало като щастлива илюзия на влюбен младеж, бе се превърнало в механизъм, който ме предпазваше да не полудея по време на войната и най-накрая бе станало главната ос, около която се въртяха мислите ми.
И така, когато обявиха Хелга за изчезнала, започнах да почитам смъртта като бог и бях също толкова удовлетворен, колкото и всеки друг тесногръд религиозен перко, където и да било по света. Винаги сам, аз вдигах тостове за нея, казвах и „добро утро“ и „лека нощ“, пусках и музика и не давах пет пари за нищо друго.
И тогава, един ден през 1958-а, след тринайсет години такъв живот, си купих пт военните излишъци комплект за дърворезба. Той не беше от Втората световна война, а от Корейската война. Струваше ми три долара.
Когато се прибрах у дома, започнах да дялам дръжката на метлата без определена цел. И изведнъж ми дойде на ум да направя комплект фигури за шах.
Казах „изведнъж“, защото се стреснах от факта, че ме обзема ентусиазъм. Обзе ме такъв ентусиазъм, че дялах в продължение на дванайсет часа без прекъсване, забих острите инструменти в дланта на лявата си ръка поне десетина пъти, но въпреки това не се отказах. Когато свърших, се бях превърнал в окървавена пихтия с приповдигнато настроение. Трудът ми бе възнаграден с красив комплект фигури за шах.