И още един странен импулс ме споходи.
Почувствах се задължен да покажа на някого, който все още е сред живите, чудесното нещо, което бях направил.
И така, въодушевен от творчеството и питието, аз слязох на долния етаж и почуках на вратата на съседа, без дори да знам кой е той.
Беше лукав стар човек на име Джордж Крафт. Но това беше само едно от имената му. Истинското му име беше полковник Йона Потапов. Този дърт кучи син се оказа агент на руското разузнаване, който действал в Америка още от 1935-а.
Не знаех това.
В началото и той не знаеше кой съм аз.
Само чистият скапан късмет ни събра заедно. В началото нямаше никаква конспирация. Аз бях този, който почука на вратата му, нахлух в личния му живот. Ако не бях направил комплекта фигури за шах, никога нямаше да се срещнем.
Крафт — така ще го наричам отсега нататък, защото не мисля за него по друг начин — имаше на входната си врата три или четири ключалки.
Изкуших го да ги отключи всичките, като го попитах дали играе шах. Отново лош късмет. Нищо друго не би го накарало да ми отвори.
Хората, които ми помагаха с уточняването на фактите по-късно, между другото ми казаха, че името Йона Потапов е било познато от Европейските шахматни турнири през трийсетте. Дори е победил гросмайстор Тертаковер в Ротердам през 1931-а.
Когато ми отвори, видях, че е художник. В средата на всекидневната му имаше триножник с ново платно, а на стените висяха смайващи картини, рисувани от него самия.
Когато говоря за Крафт, по рождение Потапов, се чувствам много по-комфортно, отколкото като говоря за Уиртанен, Бог знае какъв по рождение. Уиртанен остави следа колкото гъсеница, прекосяваща маса за билярд. Следи от Крафт колко щеш. Дори и в този момент, както ми казаха, картините му се продават по десет хиляди долара парчето в Ню Йорк.
Разполагам с изрезка от вестник „Хералд Трибюн“ от трети март, което беше преди около две седмици, и в нея един критик казва за Крафт като художник следното:
Най-накрая се срещаме с един способен и достоен приемник на фантастичната изобретателност и склонност към експериментиране на живописта през отминалите сто години. Казано е, че Аристотел е последният човек, който е разбирал своята култура. Джордж Крафт със сигурност е първият човек, който разбира модерното изкуство — който познава костите и сухожилията му.
С невероятно изящество и твърдост той обединява представите за десетина воюващи помежду си живописни школи от миналото и настоящето. Той ни вълнува с хармонията си и ни кара да се чувстваме смирени. Сякаш ни казва: „Ако искате още един Ренесанс, ето така ще изглеждат картините, изразяващи духа му“.
Джордж Крафт, чието истинско име е Йона Потапов, има възможност да продължи да рисува във федералното изправително учреждение край Форд Левънуърт. Всички ние, заедно с Крафт-Потапов, бихме могли да се замислим колко бързо би била прекратена кариерата му на художник, ако бе попаднал в затвор в родната си Русия.
Е, когато Крафт ми отвори, разбрах, че картините му са добри. Но не знаех, че са чак толкова добри. Подозирам, че горната бележка е била написана от някое педи, налято с бренди „Александър“.
— Не знаех, че под мен живее художник — казах аз на Крафт.
— А може би не живее — отвърна той.
— Прекрасни картини! — възкликнах аз. — Къде излагате?
— Никога не съм излагал.
— Ако го направите, ще спечелите цяло състояние.
— Много мило, че го казвате, но започнах да рисувам твърде късно.
И той ми разказа историята на живота си, нито дума от която не беше вярна.
Обясни ми, че бил вдовец от Индианаполис. Когато бил млад, искал да стане художник, но вместо това се заел с бизнес — с бои и тапети.
— Жена ми почина преди две години — каза той и някак си успя да навлажни ъгълчетата на очите си. Наистина имаше жена, но не под земята в Индианаполис. Жена му беше съвършено жива и живееше в Борисоглебск. Не беше я виждал от двайсет и пет години. — Когато умря — продължи той, — разбрах, че духът ми може да избира само между две неща — самоубийството и мечтите, които имах в младостта си. Аз съм един стар глупак, взел назаем мечтите на един млад глупак. Купих си малко платно и бои и дойдох в Гринидж Вилидж.
— Нямате ли деца? — попитах го аз.
— Не — отговори той тъжно. Всъщност имаше три деца и девет внуци. Най-големият му син, Иля, е известен експерт по ракетите.
— Единственият близък, който ми остана на този свят, е изкуството. Аз съм най-бедният роднина, който изкуството някога е имало.