Отворих писмото от Американския легион. Ето какво пишеше:
Драги Хауард,
Бях много изненадан и разочарован, когато научих, че не си умрял. Когато си спомня за всички добри хора, които загубиха живота си през Втората световна война, и след това си помисля, че ти все още си жив, при това в страната, която предаде, ми иде да повърна. Предполагам, че ще се зарадваш, ако ти кажа, че нашият Пост снощи единодушно реши да поиска или да те окачат на въже за врата, докато умреш, или да те депортират в Германия — страната, която обичаш толкова много.
Сега, след като научихме къде си, очаквай посещение съвсем скоро. Ще бъде прекрасно да поговорим за старото време.
Когато заспиш довечера, вонящ плъх, надявам се да сънуваш концентрационния лагер Ордруф. Трябваше да те бутна в ямата с вар, когато имах възможност.
Искрено, много искрено твой
Бърнард О’Хеър
Председател
копие:
Дж. Едгар Хувър, ФБР, Вашингтон
Директор на ЦРУ, Вашнигтон
Гл. редактор сп. „Тайм“, Ню Йорк
Гл. редактор сп. „Нюзуик“, Ню Йорк
Гл. редактор сп. „Пехота“, Вашингтон
Гл. редактор сп. „Легион“, Индианаполис,
Индиана.
Гл. следовател, Комитет за противоамерикан-
ски прояви, Вашингтон.
Гл. редактор „Бяло християнско войнство“,
Блийкър стрийт, 395, Ню Йорк.
Бърнард О’Хеър, разбира се, беше младият човек, който ме залови в края на войната, който ме преведе през концентрационния лагер Ордруф и се появи заедно с мен на корицата на „Лайф“.
Когато прочетох писмото му, се зачудих как ли е научил къде съм.
Разгърнах „Бяло християнско войнство“ и разбрах, че Бърнард О’Хеър не е единственият, който е открил Хауард У. Камбъл, младши. На трета страница на „Войнството“, под заглавие, което гласеше чисто и просто: „Американска трагедия“, беше поместена малка бележка:
Хауард У. Камбъл, младши — велик писател и един от най-безстрашните патриоти в Американската история, сега живее в бедност и самота на „Битюн стрийт“ номер 27. Такава е съдбата на мислещите хора, проявили смелостта да кажат истината за международната конспирация на еврейските банкери и еврейските комунисти, които няма да намерят покой, докато кръвоносната система на всеки американец не се замърси безнадеждно с негърска и/или азиатска кръв.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
ПРЕПОДОБНИЯТ ДОКТОР ЛАЙЪНЪЛ ДЖЕЙСЪН ДЕЙВИД ДЖОУНС,
ДИПЛОМИРАН ЗЪБОЛЕКАР, ДОКТОР ПО БОЖЕСТВЕНИ НАУКИ…
Задължен съм на Института за документиране на нацистките военнопрестъпници в Хайфа, тъй като ми осигури материалите, благодарение на които тук мога да включа биографията на д-р Джоунс, редактор на „Бяло християнско войнство“.
Джоунс, който не е обект на съдебно преследване заради военни престъпления, има наистина дебело досие. Прелиствайки тази съкровищница от спомени, попаднах на следните истини:
Преподобният доктор Лайънъл Джейсън Дейвид Джоунс, дипломиран зъболекар, доктор по божествени науки е роден в Хейвърхил, Масачусетс, през 1889 година и е получил методистко възпитание.
Той е най-младият син на зъболекар, внук на двама зъболекари, брат на двама зъболекари и зет на трима зъболекари. Сам той започва да учи за зъболекар, но бива изхвърлен от зъболекарския факултет на Университета в Питсбърг през 1910 година за нещо, на което по всяка вероятност сега биха поставили диагнозата „параноя“. През 1910-а е бил изхвърлен чисто и просто за лош успех.
Синдромът на пропадането му е всичко друго, но не и прост. Изпитната му работа по всяка вероятност е най-дългата в цялата история на зъболекарското образование и може би най-неуместната. Започва — съвършено нормално — с темата, която Джоунс е трябвало да развие. Независимо от темата, обаче, той успява да развие една теория, която е изцяло негова — че зъбите на евреите и негрите доказвали без всякакво съмнение дегенерирането на тези групи.
Работата му като зъболекар била отлична и факултетът се надявал студентът да надрасне политическите си интерпретации на зъбите, но нещата се влошавали все повече и повече, докато изпитните му работи се превърнали в страстни памфлети, предупреждаващи всички англосаксонци да се обединят срещу еврейско-негърското надмощие.
Когато Джоунс започнал да открива доказателства за дегенератщина и в зъбите на католиците и унитарианците, и когато под дюшека му в общежитието открили пет заредени пистолета и един щик, най-накрая го изритали.
Родителите му се отказали от него — нещо, което моите никога не направиха с мен докрай.
Останал без пукната пара, Джоунс започва работа като помощник балсаматор в погребалния дом на братя Шкарф в Питсбърг. След две години вече е директор на дома. След още една година се оженва за овдовялата собственичка Хати Шкарф. По онова време Хати е на петдесет и осем, а Джоунс — на двайсет и четири. Многото изследователи на живота му, до един враждебно настроени, са били принудени да признаят, че Джоунс искрено е обичал своята Хати. Бракът им, продължил до смъртта на Хати през 1928-а, бил щастлив.