— Ура, ура, ура — виках тогава.
Хелга продължи да разказва биографията си, изтъкана на стана на съвременната история. След две години избягала от трудовата колония, а на следващия ден била заловена от азиатски малоумници с леки картечници и полицейски кучета.
Прекарала три години в затвора, а след това била изпратена в Сибир като преводачка и чиновничка в някакъв огромен лагер за военнопленници. Там все още държали осем хиляди мъже от SS, въпреки че войната била свършила преди години.
— Останах осем години — каза тя, — милостиво хипнотизирана от прости ежедневни задачи. Водехме отлични документи за всички лагерници, за всички тези безсмислени животи зад бодливата тел. Бившите есесовци, някога толкова млади, стройни и жестоки, започваха да сивеят, да омекват и да се изпълват със самосъжаление. Мъже без съпруги, бащи без деца, магазинери без магазини, занаятчии без занаят.
Имайки предвид сломените мъже от SS, Хелга си зададе гатанката на сфинкса:
— Кое същество ходи сутрин на четири крака, по обед на два, а вечер на три?
— Мъжът — отговори си тя пресипнало.
Разказа ми как са я репатрирали — така да се каже. Върнали я не в Берлин, а в Дрезден, в Източна Германия. Заставили я да работи в някаква цигарена фабрика, която описа с потискащи подробности.
Един ден избягала в Източен Берлин, а оттам се прехвърлила в Западен. Само няколко дни след това тръгнала към мен.
— Кой плати пътя ти? — попитах.
— Твои почитатели — вметна Джоунс топло. — Не мисли, че трябва да им благодариш. Те чувстват, че имат дълг към теб, който никога няма да могат да изплатят.
— За какво? — попитах.
— Защото през войната си имал куража да кажеш истината — отговори Джоунс, — докато всички други са лъгали.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
АВГУСТ КРАПТАУЕР ОТИВА ВЪВ ВАЛХАЛА…
Вице-бундесфюрерът Краптауер по своя собствена инициатива слезе надолу по всичките онези стълби, за да донесе багажа на жена ми от лимузината на Джоунс. Срещата ни, след толкова дълга раздяла, го бе накарала отново да се почувства млад и галантен.
Никой не знаеше какво е наумил, докато отново не се появи пред вратата на апартамента ми с по един куфар във всяка ръка. Джоунс и Кийли се ядосаха заради старото му, прескачащо сърце.
Лицето на вице-бундесфюрера Краптауер беше с цвета на доматено пюре.
— Глупак такъв! — изръмжа Джоунс.
— Не, не… Нищо ми няма — отвърна Краптауер усмихнато.
— Защо не каза на Робърт да ги качи? — попита Джоунс.
Робърт беше шофьорът му, който ги чакаше в лимузината долу пред входа. Робърт беше цветнокож, на седемдесет и три. Робърт беше Робърт Стърлинг Уилсън, бивш затворник, японски агент и „Черният фюрер на Харлем“.
— Трябваше да накараш Робърт да ги качи! — продължи Джоунс. — Дявол да го вземе, не трябваше да излагаш живота си на риск по този начин!
— За мен е чест да изложа живота си на риск — отвърна Краптауер — за жената на един човек, който е служил на Адолф Хитлер така, както е служил Хауард Камбъл.
И падна мъртъв.
Опитахме се да го съживим, но той се бе вкаменил — с отпусната уста, неприлично изкуфял.
Хукнах на втория етаж, където живееше доктор Епстайн с майка си. Заварих го у дома. Доктор Епстайн се отнесе с горкия Краптауер наистина грубо, принуди го да демонстрира пред нас колко мъртъв е.
Епстайн беше евреин и си помислих, че Джоунс и Кийли могат да му направят някоя забележка за начина, по който мушка и ръга Краптауер, но двамата стари фашисти гледаха сцената с детински респект и упование.
Единственото нещо, което Джоунс каза на Епстайн, след като той обяви Краптауер за съвсем умрял, беше:
— Аз съм зъболекар, докторе.
— Така ли? — попита Епстайн в отговор. Не се заинтересува особено. Слезе в апартамента си, за да повика линейка.
Джоунс покри Краптауер с едно от военните ми одеяла.
— Тъкмо, когато нещата най-накрая започнаха да застават по местата си! — каза той по адрес на мъртвия.
— В какъв смисъл? — попитах аз.
— Малката му организация отново взе да се изправя на крака — обясни Джоунс. — Не е кой знае какво, но е лоялна и всеотдайна, може да се разчита на нея.
— Как се нарича? — попитах.
— „Желязната гвардия на белите синове на Американската конституция“. Той имаше невероятен талант от най-обикновени младежи да изковава дисциплинирана ударна сила. — Джоунс поклати тъжно глава. — Колко добре работеше с младежта!
— Обичаше младите. Младите също го обичаха — добави отец Кийли. Той все още плачеше.