— Това е епитафът, който трябва да издълбаем на гроба му — каза Джоунс. — Работеше с младежите в избата ми. Трябва да видиш как я беше нагласил за тях… обикновени хлапета от къде ли не.
— Хлапета, които иначе щяха да се шляят без контрол и да си навличат неприятности.
— Той беше един от най-големите ти почитатели — обърна се към мен Джоунс.
— Наистина ли?
— Когато излъчваше по радиото, не пропусна нито едно твое предаване. След като влезе в затвора, първата му работа беше да си направи късовълнов приемник, за да продължи да те слуша. Всеки ден просто преливаше от нещата, които беше чул предната нощ.
— Хъм — казах аз.
— За нас ти беше като морски фар, Камбъл! — продължи Джоунс развълнувано. — Даваш ли си сметка какво беше ти за нас в онези черни времена?
— Не — отвърнах.
— Краптауер се надяваше да станеш отговорник по идеализма на Желязната гвардия.
— Аз съм свещеникът — обади се Кийли.
— О, кой, кой, кой ще води Желязната гвардия сега! — възкликна Джоунс. — Кой ще се наведе, за да вдигне падналия факел?
В това време на вратата рязко се почука. Отворих и на прага видях шофьора на Джоунс — сбръчкан цветнокож старец, със злобни жълти очи. Беше с черна униформа с бели лампази, широк кожен колан, никелирана свирка на шията, шапка от Луфтвафе без отличителни знаци и черни кожени гети.
В този старец негър, с бяла като памук коса нямаше и следа от Чичо Том. Ходеше скован от артрита, но палците му бяха забучени в кожения колан и брадичката му беше вирната към нас. Не си свали шапката.
— Какво става тук? — попита той Джоунс. — Много се забавихте.
— Не много — каза Джоунс. — Август Краптауер умря.
Черният фюрер от Харлем прие новината невъзмутимо.
— Всички умираме, всички умираме — отбеляза той. — Сега кой ще се наведе, за да вдигне факела?
— Току-що и аз попитах същото — каза Джоунс. Представи ме на Робърт.
Робърт не ми подаде ръка.
— Чувал съм за теб — отбеляза той, — но не съм те слушал.
— Е… — отвърнах аз — Човек не може да угоди на всички през цялото време.
— Бяхме на различни страни — заяви той.
— Разбирам. — Не знаех нищо за него, нямах нищо против да принадлежи на която страна си иска.
— Аз бях на страната на цветнокожите — продължи той. — Бях с японците.
— Аха — кимнах аз.
— Вие имахте нужда от нас и ние имахме нужда от вас — продължи Робърт, имайки предвид съюза между Германия и Япония през Втората световна война. — Само че за много неща, както се казва, не можахме да се споразумеем.
— Сигурно е така — съгласих се аз.
— Искам да кажа, чувал съм, че си говорил, че цветнокожите не са качествени хора — допълни Робърт.
— Стига, стига! — намеси се Джоунс. — Каква полза има да се караме помежду си? Трябва да се обединяваме.
— Искам само да чуе това, което казвам и на теб. Всяка сутрин казвам на този преподобен джентълмен едно и също нещо, същото, което ти казах сега. Давам му топлата овесена каша за закуска и след това му казвам: „Цветнокожите хора ще се изправят, изпълнени със справедлив гняв, и ще превземат света. Белите в края на краищата ще загубят“.
— Добре, добре, Робърт — промърмори Джоунс търпеливо.
— Цветнокожите ще имат свои собствени водородни бомби. И в момента работят над тях. Съвсем скоро ще дойде ред на Япония да пусне такава бомба. Останалите цветнокожи ще и отстъпят честта да пусне първата.
— Къде ще я пуснат? — попитах аз.
— Най-вероятно в Китай — отговори Робърт.
— Върху други цветнокожи хора?
Робърт ме изгледа със съжаление.
— Кой пък ти е казал, че китайците са цветнокожи?
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
КРАСИВАТА СИНЯ ВАЗА НА ВЕРНЕР НОТ…
Най-накрая Хелга и аз останахме сами.
Стеснявахме се.
Аз, като мъж на напреднала възраст и прекарал толкова много години в безбрачие, бях още по-стеснителен. Боях се да изпитам силата си като мъж. И този страх се подсилваше от забележителния брой младежки качества, които бе запазила жена ми като по чудо.
— Това… това — казах аз — е повторно запознанство. Говорехме на немски.
— Да — кимна Хелга. Беше застанала край прозореца и гледаше патриотичните изобретения, които бях нарисувал на стъклото. — Кое от тях е твое сега, Хауард?
— Моля? — попитах аз.
— Сърпът и чукът, свастиката или американското знаме. Кое от тях сега ти харесва най-много?
— Попитай ме нещо за музиката — предложих аз.
— Какво?
— Попитай ме каква музика харесвам сега. Изградил съм си някои мнения за музиката. Нямам никакви политически възгледи.
— Разбирам — каза Хелга. — Добре, каква музика обичаш напоследък?