— „Бяла Коледа“ — отговорих. — „Бяла Коледа“ на Бинг Кросби.
— Не разбрах.
— Любимата ми музика. Толкова я обичам, че имам двайсет и шест плочи с нея.
Тя ме изгледа безизразно.
— Така ли?
— Това е една моя лична шега — обясних.
— О!
— Моя лична. Толкова дълго живях сам, че всичко около мен е лично. Изненадвам се, че хората въобще могат да разберат какво им говоря.
— Аз ще те разбирам — увери ме Хелга нежно. — Само ми дай малко време… не много, но достатъчно… И ще разбера всичко, което казваш… още веднъж. — Тя сви рамене. — И аз имам само мои шеги.
— Отсега нататък — казах аз — нещата ни отново ще станат за двама.
— Би било чудесно.
— Райх за двама, отначало.
— Да. Кажи ми…
— Всичко, което поискаш.
— Знам как е умрял баща ми, но не успях да науча нищо за мама и Рези. Ти чул ли си нещо?
— Нито дума.
— Кога ги видя за последен път?
Замислих се и си спомних датата, на която за последен път видях майка и, баща и и хубавата и малка сестричка с развито въображение — Рези.
— Дванайсети февруари 1945-а.
Разказах и за този ден. Беше толкова студено, че ме боляха костите. Откраднах един мотоциклет и отидох да видя близките на жена си, семейството на Вернер Нот, шефа на берлинската полиция.
Вернер Нот живееше в покрайнините на Берлин, доста извън подложения на въздушни нападения район. С жена си и дъщеря си заемаше една оградена със стена бяла къща, която излъчваше монолитното, земно величие на гробница на римски благородник. През петте години на тотална война тази къща не бе пострадала изобщо — не беше счупено дори и стъкло. Високите и хлътнали прозорци на юг гледаха към овощна градина. На север се виждаха развалините на Берлин.
Бях с униформа. На колана ми висеше малък пистолет и голям церемониален кортик. Обикновено не носех униформа, но имах право на това — синьозлатната униформа на майор от Свободния американски корпус.
Свободният американски корпус беше мечта на нацистите. Мечта за бойна единица, съставена предимно от американски военнопленници. Трябваше да бъде доброволна организация и да се бие само на Източния фронт. Трябваше да бъде военна машина с висок боен дух, задвижвана от любов към Западната цивилизация и ужас от монголските орди.
Когато наричам това нацистка мечта, изпадам в пристъп на шизофрения, защото идеята за Свободния американски корпус всъщност беше моя. Аз предложих създаването му, аз измислих униформата и отличителните знаци, аз написах устава.
Уставът започваше така: „Аз, подобно на моите достойни предци от Америка, вярвам в истинската свобода…“
Свободният американски корпус не се оказа кой знае какъв успех. Записаха се само трима пленници. Един Бог знае какво стана с тях. Предполагам, че когато отидох да видя роднините на жена ми, и тримата са били мъртви, че аз съм единственият оцелял от Корпуса.
Когато отидох да ги видя, руснаците бяха само на трийсет километра от Берлин. Смятах, че войната вече е свършила и е време да сложа край на шпионската си кариера. Облякох си униформата, за да вдъхвам респект, ако някой се опита да ми попречи да изляза от града. На задния калник на откраднатия мотоциклет бях привързал пакет с цивилни дрехи.
Отиването ми при семейство Нот не беше някакъв хитър ход от моя страна. Наистина исках да кажа „довиждане“ на тези хора, а и те да ми го кажат. Те не ми бяха безразлични — беше ми жал за тях, обичах ги по своему.
Желязната порта, през която се влизаше в двора на голямата бяла къща, беше отворена. Вернер Нот седеше край нея с ръце на кръста. Наблюдаваше робска трудова група от рускини и полякини. Те измъкваха сандъци и мебелировка от къщата и ги товареха на три конски каруци с брезентови покривала. Каруцарите бяха дребни жълти човечета от монголоидната раса — ранен улов от Руската кампания.
Ръководителят на жените беше един дебел холандец на средна възраст, облечен с протрит костюм. Охраняваше ги някакъв висок възрастен човек с карабина от Франко-пруската война, с която можеше да се произвежда само по един изстрел.
На изпомачканата униформа на надзирателя висеше „Железен кръст“.
Една от жените излезе от къщата с удивително красива синя ваза в ръце. На краката си носеше налъми с каишки от брезент. Представляваше безименен, безполов парцал на неопределена възраст. Очите и бяха като миди. Носът и беше премръзнал от студ — бял, на морави петна. Изглеждаше, като че ли всеки момент щеше да изпусне вазата, беше толкова погълната от мислите си, че просто щеше да я остави да се изплъзне от ръцете и.
Моят тъст видя опасността и реагира като алармена инсталация против крадци. Развика се на Господ да се смили над него поне веднъж, да се вразуми поне веднъж, поне веднъж да му покаже някое енергично и интелигентно човешко същество.