Той грабна вазата от изпадналата в унес жена. Докаран почти до сълзи, от които не се срамуваше, тъстът ми ни накара да се възхитим от синята ваза, която мързелът и глупостта едва не бяха унищожили.
Опърпаният холандец, шефът на групата, също отиде при жената и повтори дума по дума и крясък по крясък това, което бе казал тъста ми. Възрастният войник също се приближи като представител на силата, която щеше да бъде използвана срещу жената, ако се наложи.
Начинът, по който постъпиха с нея, беше любопитен. Не я наказаха физически.
Лишиха я от привилегията да носи вещите на Нот.
Накараха я да застане встрани и да гледа останалите, на които продължаваха да поверяват съкровищата. За наказание трябваше да се почувства като глупак. Беше и даден шанс да се докосне до цивилизацията, но тя го бе пропиляла.
— Дойдох да ви кажа „довиждане“ — казах на Нот.
— Довиждане — отговори той.
— Отивам на фронта.
— Нататък е — тъстът ми кимна по посока изток. — Не е далеч. Ще стигнеш за ден, дори и да береш цветенца по пътя.
— Предполагам, че няма да се видим отново.
— Какво от това?
Свих рамене.
— Нищо.
— Точно така. Нищо, нищо и пак нищо.
— Мога ли да попитам къде ще отидете?
— Аз оставам тук — заяви Нот. — Жена ми и дъщеря ми отиват в къщата на брат ми край Кьолн.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Да. Можеш да застреляш кучето на Рези. Няма да издържи пътуването. Аз не се интересувам от него и няма да съм в състояние да му осигуря грижите и вниманието, които Рези го подведе да очаква. Така че го застреляй, ако обичаш.
— Къде е? — попитах.
— Мисля, че е в музикалния салон с Рези. Тя знае, че ще бъде застреляно. Няма да ти създава проблеми.
— Добре — кимнах.
— Хубава униформа имаш.
— Благодаря.
— Грубо ли ще е от моя страна, ако попитам каква е? — попита той. Никога не ме беше виждал с нея.
Обясних му каква е и му показах релефа върху дръжката на кортика. Релефът — сребро в дървена повърхност — представляваше американски орел, стиснал свастика в десния си крак и змия в левия. Змията символизираше международния еврейски комунизъм. Около главата на орела имаше тринайсет звезди, символизиращи първоначалните тринайсет американски колонии. Аз сам бях изготвил проекта и тъй като не рисувам много добре, вместо американски петолъчки, бях направил тринайсет звезди на Давид с по шест лъча. Бижутерът, който значително подобри орела, остави звездите точно както ги бях нарисувал.
Именно тези звезди привлякоха вниманието на тъста ми.
— Те символизират тринайсетте евреи в кабинета на Франклин Рузвелт — отбеляза той.
— Доста смешна идея.
— Не знам защо всички мислят, че ние германците нямаме чувство за хумор.
— Германия е страната, която външният свят изобщо не разбира.
— Ти си един от чужденците, които наистина ни разбират.
— Надявам се да съм заслужил този комплимент.
— Заслужил си го, но това не беше никак лесно. Когато се ожени за дъщеря ми, сърцето ми щеше да се скъса. Исках зет ми да е войник.
— Съжалявам — казах аз.
— Направи я щастлива.
— Надявам се да е така.
— Това ме накара да те мразя още повече. По време на война няма място за щастие.
— Съжалявам — повторих аз.
— Понеже те мразех толкова много, започнах да те изучавам. Слушах всичко, което говореше. Не съм пропуснал нито едно твое предаване.
— Не знаех това.
— Няма човек, който знае всичко. А знаеше ли, че почти до този миг нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това, да докажа, че си шпионин и да те разстрелят?
— Не знаех — отвърнах аз.
— А знаеш ли защо сега вече не давам пет пари дали си шпионин или не? Ако ми признаеш, че си бил шпионин, няма да ти се случи нищо, ще продължим да си приказваме както и преди. Ще те оставя най-спокойно да отидеш там, където отиват шпионите след като свърши поредната война. Знаеш ли защо?
— Не.
— Защото не би могъл да служиш на врага по-добре, отколкото служи на нас. Дадох си сметка, че почти всички възгледи и идеи, които имам сега, които ми позволяват да не се срамувам от нещата, които съм мислил и вършил, не произлизат нито от Хитлер, нито от Гьобелс, нито от Химлер, а от теб. — Той пое ръката ми. — Само ти успя да ми помогнеш да не стигна до извода, че Германия се е побъркала.
Той рязко се обърна и отиде до жената с очи като миди, която едва не изпусна синята ваза. Стоеше край стената, където и бяха наредили да застане, и покорно играеше ролята на наказания глупак.