Мъжът ме удари с юмрук през вестника, преди да успея да кажа каквото и да било.
Паднах назад и тилът ми се блъсна в един плювалник.
Мъжът се изправи над мен.
— Преди евреите да те тикнат в клетка в зоологическата градина или където смятат да те тикнат, искам да си поиграя с теб.
Тръснах глава, за да се съвзема.
— Усети го, нали?
— Да — отговорих.
— Беше заради редник Ървинг Бюканън.
— Ти ли си това?
— Бюканън е мъртъв. Беше най-добрият ми приятел. На пет колометра от Омаха немците му отрязаха топките и го обесиха на телефонен стълб.
Задържа Рези настрана и ме изрита ме в ребрата.
— А това е за Ансел Бруър, премазан от танк „Тигър“.
Изрита ме пак.
— Това е за Еди Макарти, прерязан на две от картечница в Ардените. Еди щеше да стане лекар.
Отдръпна назад големия си крак, за да ме изрита в главата.
— А това е за… — Не чух нищо повече. Ритникът беше заради някой друг, умрял през войната. Изгубих съзнание.
По-късно от Рези научих какво е казал този човек и какъв подарък за мен е носел в пазарската си чанта.
— Аз съм един от онези, които не са забравили войната — обяснил ми той, без да го чувам. — Повечето други я забравиха, но не и аз. Ето какво ти нося. Така ще спестиш на хората много неприятности.
И си тръгнал.
Рези хвърлила въжето с примка на края в кошчето за боклук, където на следващата сутрин го намерил чистачът на име Ласло Зомбати. Зомбати наистина се обеси с него по-късно, но това е друга история.
Моята продължава така:
Дойдох в съзнание върху някакво изтърбушено канапе, намиращо се във влажна, гореща стая, облепена с мухлясали нацистки плакати. Забелязах картонена камина — идея на магазините за бедняци, във връзка с приятното прекарване на Коледа. В нея имаше картонени брезови цепеници, червена електрическа крушка и целофанени езици на вечен огън.
Над камината беше окачен портрет на Адолф Хитлер, драпиран с черна коприна.
Самият аз бях съблечен по войнишкото си бельо и завит с покривка за легло, имитираща леопардова кожа. Простенах и се изправих, а в черепа ми затрещяха експлозии. Погледнах леопардовата кожа и промърморих нещо.
— Какво, скъпи? — попита Рези. Седеше до канапето, но не я бях забелязал преди да проговори.
— Не казвай нищо — предупредих я аз и придърпах леопардовата кожа около себе си. — Попаднал съм при хотентотите.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
КОЙТО ЗАВАРИ, ТОЙ ЩЕ НАТОВАРИ…
Младите, жизнени и умни хора, които ми помагат тук, ми доставиха фотокопие на една статия от Ню Йорк Таймс, в която се разказва за смъртта на Ласло Зомбати — човекът, който се обеси с въжето, предназначено за мен.
Значи и това не е било сън.
Зомбати направил големия фокус вечерта, след като ядох боя. Дошъл в Америка от Унгария, където бил Борец за освобождение от руснаците. Според вестника, беше убил брат си Миклош, заместник-министър на образованието.
Преди да се приспи за вечни времена, Зомбати написал бележка и я прикрепил с карфица за крачола на панталона си. В нея не споменавал, че е убил брат си.
Оплакването му било, че в Унгария бил уважаван ветеринарен лекар, но не му позволявали да практикува в Америка. Бил много разочарован от свободата в Америка. Според него тя била илюзорна.
В последен пристъп на параноя и мазохизъм, Зомбати завършил бележката си с намек, че знае как да лекува рак, но американските лекари му се присмели, когато се опитал да им обясни как го прави.
Толкова за Зомбати.
Що се отнася до мястото, където се свестих след побоя, това беше избата, предназначена за Желязната гвардия на белите синове на Американската конституция, подготвена от покойния Август Краптауер — избата на доктор Джоунс, дипломиран зъболекар, доктор по божествени науки. Някъде на горния етаж работеше печатарска преса и бълваше поредния брой на „Бяло Християнско войнство“. От някакво съседно помещение в избата, отчасти звукоизолирано, долиташе идиотски монотонния пукот от стрелба по мишена.
След побоя първа помощ ми оказал младият доктор Ейбрахам Епстайн — лекарят от нашия вход, който бе подписал смъртния акт на Краптауер. От неговия апартамент Рези се обадила на доктор Джоунс, за да потърси помощ.
— Защо Джоунс? — попитах я аз.
— Той е единственият човек в тази страна, на когото съм сигурна, че мога да се доверя — обясни тя. — Той е единственият, който е на твоя страна.
— Какъв ли би бил животът без приятели! — възкликнах аз.