— Следващия път, като стреляш, се опитай да си отвориш очите — казах аз.
— О! — стресна се Крафт и свали оръжието. — Ти си станал.
— Да — кимнах.
— Това, което се случи, е много лошо — продължи той.
— И аз мисля така.
— Но може би е за добро. Може би след време ще благодарим на Бога.
— Как така?
— Тази случка ни извади от отъпканите коловози.
— Несъмнено.
— Когато с момичето си излезеш от страната, ще заживееш в нова обстановка, ще имаш нова самоличност и отново ще започнеш да пишеш. Ще пишеш десет пъти по-добре, отколкото преди. Помисли само колко по-зрели ще са творбите ти!
— В момента главата ме боли твърде силно.
— Скоро ще престане. Не е счупена и е пълна със сърцераздирателно ясна представа за човешката природа и света.
— Хъм — казах аз.
— Заради промяната и аз ще стана по-добър художник. Никога досега не съм виждал тропиците… Тези пищни, жестоки цветове, горещината, която можеш да видиш и чуеш…
— Откъде ти дойдоха на ум тропиците?
— Струва ми се, че там отиваме. Рези също иска това.
— И ти ли ще дойдеш?
— Имаш ли нещо против?
— Явно сте развили доста сериозна дейност, докато съм спал.
— Нима направихме нещо лошо? Да не би да сме измислили нещо, което ще ти се отрази зле?
— Джордж, защо трябва да свързваш съдбата си с нас? Защо трябва да идваш и в тази изба, при черните бръмбари? Засега нямаш никакви врагове. Ако останеш при нас, ще си заслужиш всички врагове, които имам аз.
Той сложи ръка на рамото ми и се вгледа в очите ми.
— Хауард, когато умря жена ми, останах съвсем сам на този свят. Аз също като теб се оказах ненужен остатък от държава за двама. След това открих нещо, което дотогава не познавах — какво е истинският приятел. С радост се свързвам с теб, приятелю. Нищо друго не ме интересува. Нищо не ме привлича и в най-малка степен. С твое позволение, аз и картините ми не желаем нищо толкова силно, колкото да бъдем с теб, където Съдбата те изпрати.
— Това наистина е приятелство — отбелязах аз.
— Надявам се да е така — каза Крафт.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
АДОЛФ АЙХМАН И АЗ…
Прекарах два дни в чудатото мазе — като потънал в мисли инвалид.
Дрехите ми бяха разкъсани от побоя, който бях понесъл, така че получих нови от запасите на домакинството на Джоунс. Отец Кийли ми даде чифт блестящи черни панталони, доктор Джоунс ми даде бяла риза с лъскава яка, представлявала някога част от униформата на една изчезнала американска фашистка организация, наречена без никакви заобикалки „Сребърните яки“. Черният фюрер ми подари малко оранжево спортно сако, с което приличах на маймуна на латернаджия.
Рези Нот и Джордж Крафт ми правеха компания и се грижеха за мен с внимание и нежност — не само това, но и мечтаеха вместо мен, и крояха плановете ми. Голямата мечта беше да се измъкнем от Америка колкото се може по-скоро. Разговорите, в които почти не вземах участие, наподобяваха някаква рулетка, която се играеше с имената на топли места, славещи се като райски кътчета: Акапулко… Майорка… Родос… дори Кашмирската долина, Занзибар и Андаманските острови.
Новините от света навън не бяха такива, че да предразполагат към оставането ми в Америка — това изглеждаше дори немислимо. Отец Кийли излизаше навън и донасяше вестници по няколко пъти на ден, а като допълнително забавление, разполагахме с гъгненето на радиото.
Държавата Израел бе поискала екстрадирането ми, окуражена от слуха, че не съм американски гражданин, че всъщност не съм ничий гражданин. И в това искане се долавяше някаква образователна нотка — то учеше, че пропагандист като мен е също толкова убиец, колкото Хайдрих, Айхман, Химлер или който и да било друг от злокобните им съратници.
Може и да е така. Като пропагандист се бях надявал чисто и просто да съм смехотворен, но в този свят е ужасно трудно да си смехотворен, защото твърде много човешки същества не желаят да се смеят, не са способни да мислят, винаги са готови да вярват, да се зъбят и да мразят. Колко много хора искаха да ми вярват!
Мислете каквото си искате за безусловната вяра, но за мен способността да вярваме, без да задаваме въпроси, е абсолютното зло.
Западна Германия попита правителството на Съединените щати дали случайно не съм неин гражданин. Нямали никакви доказателства дали съм или не съм, тъй като всички документи, свързани с мен, били изгорели през войната. Ако съм бил гражданин на Германия, щели да се радват не по-малко от Израел, ако съм им бил предаден, за да ме съдят.
В крайна сметка от думите им се разбираше, че ако съм немец, те се срамуват от немец като мен.