Съветска Русия с кратки и ясни думи, които звучаха като сачмен лагер, изпуснат върху мокър чакъл, заявяваше, че не е нужно фашист като мен да бъде съден — трябвало да ме смачкат с крак като хлебарка.
Но не друго, а гневът на съседите ми започва да мирише на внезапна смърт. По-варварските вестници публикуваха без никакъв коментар писма на свои читатели, които искаха да ме показват в желязна клетка от океан до океан, които доброволно биха участвали във взвода за моя разстрел, като че ли само малцина знаеха да си служат с огнестрелно оръжие. Имаше и хора, които сами не възнамеряваха да правят каквото и да било, но изразяваха увереност, че в Америка има достатъчно много други по-силни и по-млади хора, които знаят как да постъпят.
Последната група патриоти имаше право да изразява подобна увереност. Съмнявам се някъде да има общество, в което да липсват силни млади хора, готови да експериментират с убиване на хора, ако за това не се предвиждат особено строги наказания.
Според вестниците и радиото, справедливо разгневените хора вече бяха направили, каквото са могли — влезли в таванския ми апартамент, счупили прозорците, унищожили или отнесли земните ми принадлежности.
В редакционна статия „Ню Йорк Пост“ посочваше, че полицията едва ли би могла да ме защити, тъй като враговете ми били твърде многобройни и твърде жестоки — разбираемо. Единствената възможност — посочваше вестникът — била до края на дните ми да бъда заобиколен от батальон морски пехотинци.
Нюйоркският „Дейли Нюз“ предполагаше, че най-голямото ми престъпление е, че не съм се самоубил като джентълмен. Изглежда, според тях, Хитлер е бил джентълмен.
Между другото същият вестник публикува и писмо от Бърнард О’Хеър, човекът, който ме залови в Германия, и който наскоро ми бе изпратил послание с множество копия.
„Искам този човек за себе си — пишеше О’Хеър за мен. — Заслужил съм това. Аз го залових в Германия и ако знаех, че ще се измъкне, още тогава щях да му пръсна главата. Ако някой види Хауард Камбъл преди мен, да му предаде, че Бърни О’Хеър е тръгнал от Бостън да го посети.“
„Ню Йорк Таймс“ пишеше, че толерирането и дори защитата на гадина като мен е една от способните да подлудят човека необходимости на едно истински свободно общество.
Както каза Рези, правителството на Съединените щати нямаше намерение да ме предаде в ръцете на Израелската държава. Нямаше правен механизъм за това.
Но правителството на Съединените щати обеща да проведе пълно и открито разследване на моя странен случай, да установи точно какво е гражданството ми, да разбере защо никога не съм бил съден.
Същото това правителство изразяваше удивление как изобщо съм попаднал между границите му.
„Ню Йорк Таймс“ публикуваше моя снимка като доста по-млад — официалният ми портрет като нацист и идол на международното радиоразпръскване. Мога само да предполагам през коя година е правен. 1941-а струва ми се.
Арндт Клопфер, фотографът, който направи тази снимка, положи всички усилия, за да заприличам на Христос от енорийска църква, намазан с изстудена сметана. Дори ми сложи ореол — кълбо светлина, умишлено разположено зад главата ми. Това не беше специален ефект само за мен. Всеки, който отиваше при Клопфер, получаваше ореол, включително и Адолф Айхман.
Мога да твърдя това за Айхман, дори без да търся потвърждение от Института в Хайфа, защото него го снимаха непосредствено преди мен. Това беше и единственият път, когато го срещнах — единственият път в Германия. Срещал съм го и тук, в Израел — само преди две седмици, когато за кратко бях затворен в Тел Авив.
За тази среща: бях затворен в Тел Авив само за двайсет и четири часа. Когато ме водеха към килията ми, надзирателят ме накара да спра пред килията на Айхман, за да чуе дали ще си кажем нещо и какво.
Не се познахме, така че надзирателят трябваше да ни представи един на друг.
Айхман пишеше историята на живота си, точно както и аз правя същото в момента. Този оскубан лешояд без брадичка, който трябваше да дава обяснения за шест милиона убийства, ми се усмихна като светец. Той проявяваше мил интерес към работата си, към мен, към охраната си, към затвора, към всички.
Усмихна ми се и каза:
— Не съм ядосан на никого.
— Така и трябва — отвърнах аз.
— Имам един съвет за вас — продължи той.
— С радост ще го чуя.
— Успокойте се — каза Айхман, усмихнат, усмихнат, усмихнат. — Просто се успокойте.
— Така попаднах тук — обясних аз.
— Животът е разделен на фази. Всяка фаза е много различна от другите и вие трябва да сте в състояние да разберете какво се иска от вас във всяка от тях. В това е тайната на успешния живот.