На следващата сутрин, вече напълно сигурни, че ще горят в ада, младите си обещават толкова радости в живота, че в сравнение с тях адският огън да изглежда смешен и незначителен. И в този момент Свещеният граал се появява отново, с което показва, че Небето не презира любов като тяхната. След това граалът отново изчезва, този път завинаги и оставя героите да живеят щастливо за вечни времена.
— Боже мой! — възкликнах. — Аз ли съм писал всичко това?
— Сталин е бил луд по пиесата.
— А другите пиеси?
— Всичките са играни, всичките са били приети добре.
— Но „Чашата“ е големият хит на Бодовсков?
— Най-големият хит е книгата.
— Бодовсков е написал и книга?
— Ти си написал книга.
— Не съм.
— А „Мемоарите на един моногамен Казанова“?
— Но това не ставаше за печат!
— Едно от издателствата в Будапеща би се изненадало, ако чуе това. Доколкото разбрах, отпечатали са около половин милион тираж.
— Комунистите са позволили такава книга да се издаде съвсем открито?
— „Мемоарите на един моногамен Казанова“ е особена глава от руската история. Едва ли би могла да бъде официално одобрена за печат в Съветския съюз, но въпреки това тя е толкова привлекателна, странно морална порнография, толкова подходяща за нация, която страда от недостиг на всичко, освен на мъже и жени, че издателите в Будапеща са се почувствали насърчени да я отпечатат… И никой не им е наредил да спрат. — Уиртанен ми намигна. — Едно от малкото коварни, игриви, безобидни престъпления, които един руснак може да си позволи, без да пострада, е да внесе нелегално в страната някоя и друга бройка от „Мемоарите на един моногамен Казанова“. Защо внася това страстно четиво нелегално? На кого ще покаже книжката, когато се прибере? На старата вкисната приятелка, жена си! С години — продължи Уиртанен — имаше само руско издание. Сега вече книгата е преведена на унгарски, румънски, латвийски, естонски и, най-чудното нещо, отново на немски.
— И Бодовсков е посочен като автор? — попитах аз.
— Всички знаят, че автор е Бодовсков, въпреки че на книгата не е отбелязано нищо. Издателят, авторът и илюстраторът официално са неизвестни.
— Илюстратор? — учудих се аз и си представих снимки на мен и Хелга, голи в леглото.
— Четиринайсет илюстрации в естествен цвят — поясни Уиртанен. — Четирийсет рубли допълнително.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
ВСИЧКО, БЕЗ КВИЧЕНЕТО…
— Поне да не беше илюстрирана! — възмутих се ядосано.
— Какво значение има?
— Това е осакатяване! Картинките неизбежно осакатяват думите! Тези думи не са измислени, за да вървят с картинки! Ако са с картинки, те престават да бъдат същите!
Уиртанен сви рамене с безразличие.
— Все едно, нищо не можеш да направиш. Освен ако не обявиш война на Съветския съюз.
Затворих очи ядосано.
— Какво казват в Чикагските кланици за това, което могат да направят с прасето?
— Не знам.
— Хвалят се, че могат да намерят приложение за всяка негова част, освен квиченето.
— Е, и?
— Точно така се чувствам в момента. Като разфасовано прасе, за чиито части специалисти са намерили приложение. Само че, Боже мой, струва ми се, че са намерили приложение и за квиченето ми! Онази част от мен, която искаше да каже истината, е превърната в изпечен лъжец! Любовта у мен е превърната в порнография! Художникът у мен е превърнат в грозота, каквато светът досега не е виждал! Дори и най-скъпите ми спомени са превърнати в храна за котки, туткал и лебервурст!
— Кои са тези спомени? — попита Уиртанен.
— Спомените за Хелга… Моята Хелга — казах аз и заплаках. — Уби ги Рези, заради интересите на Съветския съюз. Накара ме да престана да вярвам в тези спомени и те никога повече няма да са същите. — Отворих очи. — По дяволите! — Изругах тихо. — Предполагам, че аз и тези прасета трябва да се чувстваме поласкани от хората, доказали нашата полезност. Радвам се за едно…
— Така ли?
— Радвам се за Бодовсков. Радвам се, че някой е заживял като човек на изкуството с моите работи. Спомена, че бил арестуван и съден?