Накарах го да хвърли оръжието си на пода.
— Виж само какво правим — възмути се той, сякаш беше невинен минувач. — Играем си на стражари и апаши.
— Хауард — обади се Рези.
— Не казвай нито дума! — предупреди я Крафт.
— Скъпи — продължи Рези през сълзи, — мечтата ни за Мексико… мислех си, че наистина ще се сбъдне! Ние всички щяхме да се спасим! — Тя разпери ръце. — Утре… — промълви тя едва чуто. — Утре — прошепна още веднъж.
И се втурна към Крафт, сякаш искаше да го издере с нокти. Но ръцете и нямаха сила. Уловиха го вяло.
— Утре всички щяхме да се родим отново — каза му Рези съкрушено. — Ти също… ти също! Не го ли искаше… не го ли искаше и ти? Как можеше да говориш толкова топло за новия живот, който щяхме да започнем, ако не си го искал искрено?
Крафт не отговори.
Рези се обърна към мен.
— Така е. Аз съм комунистически агент. Също и той. Той е полковник Йона Потапов. И задачата ни беше да те отведем в Москва. Но аз нямах намерение да го направя… защото те обичам, защото любовта, която ти ми даде, е единствената, която някога съм имала, единствената, която някога ще имам. Казах ти, че няма да го направя, нали? — обърна се тя към Крафт.
— Каза ми — потвърди той.
— И ти се съгласи с мен. И измисли тази мечта за Мексико, където всички ние щяхме да се освободим от този капан… за да заживеем щастливо.
— Как разбра? — попита ме Крафт.
— Американските агенти са ви следили през цялото време — отговорих аз. — В момента къщата е обградена. Изгърмяхте.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА
О, СЛАДКОТО ТАЙНСТВО НА ЖИВОТА…
За нахълтването…
За Рези Нот…
За това, как тя умря…
За това, как тя умря в къщата на преподобния Лайънъл Дж. Д. Джоунс, дипломиран зъболекар, доктор по божествени науки…
Стана съвсем неочаквано.
Рези изглеждаше толкова влюбена в живота, толкова на място в живота, че изобщо не ми мина през ум възможността да предпочете смъртта.
Бях живял достатъчно на този свят или достатъчно ми липсваше въображение — както ви харесва, — за да си мисля, че едно толкова младо, хубаво и умно момиче може да се забавлява, независимо къде го е запратила политиката. И, както и обясних, не я очакваше нищо по-лошо от депортирането.
— Нищо по-лошо? — попита Рези.
— Да. Само това. Дори не мисля, че ще трябва да плащаш обратния път.
— Няма ли да съжаляваш, ако си отида?
— Разбира се, че ще съжалявам. Но не мога да направя нищо, за да те задържа тук, при мен. Всеки момент ще дойдат и ще те арестуват. Не очакваш да се бия с тях, нали?
— Няма ли да се биеш?
— Разбира се, че не. Какви са шансовете ми да постигна каквото и да било?
— Това има ли значение? — попита Рези.
— Искаш да кажеш, че трябва да умра заради любовта си, като рицар от някоя пиеса на Хауард У. Камбъл, младши?
— Точно това искам да кажа. Защо не умрем заедно, тук и сега?
Засмях се.
— Рези, скъпа… целият живот е пред теб.
— Целият ми живот е зад мен — поправи ме тя. — И се изчерпва с няколкото прекрасни часа, прекарани с теб.
— Това ми прилича на реплика, което бих могъл да напиша като млад.
— Написал си я като млад — каза тя.
— Като млад глупак.
— Обожавам този млад глупак.
— А кога се влюби в него? Когато беше малка?
— Когато бях малка… И после, когато станах жена. Влюбих се, когато ми дадоха нещата, които си писал, и ме накараха да се запозная с тях. Тогава се влюбих като жена.
— Съжалявам — казах, — но не мога да те поздравя за литературния ти вкус.
— Вече не вярваш ли, че любовта е единственото нещо, заради което си струва да се живее?
— Не.
— Тогава ми кажи за какво друго да живея… нещо, каквото и да е — добави тя умолително. — Може и да не е любов. Нещо! — Тя махна с ръка към предметите в мръсното помещение, изящно илюстрирайки собственото ми мнение, че светът е склад за вехтории. — Ще живея за този стол, за тази снимка, за тази тръба, за това канапе, за пукнатината в стената! Само ми кажи да живея за нещо и ще живея за него! — извика тя.
Слабите и ръце сега уловиха мен. Рези затвори очи и заплака.
— Не е нужно да е любов — прошепна тя. — Кажи ми само какво да бъде!
— Рези — обадих се тихо.
— Кажи ми! — извика тя и изведнъж силата се върна в ръцете и, които започнаха да издевателстват над дрехите ми.
— Аз съм един стар човек — казах безпомощно. Това беше лъжа на страхливец. Не съм стар човек.
— Добре. Стар човек. Кажи ми за какво да живея! Кажи ми за какво живееш ти, за да мога и аз да живея за същото… тук или на десет хиляди километра оттук. Кажи ми защо искаш да продължаваш да си жив, за да мога и аз да продължа да искам да съм жива!