— Ние се предаваме! Капитулираме! — извика тя и по лицето и се изписа огромно облекчение и щастие. — Вече можеш да престанеш! — Разсмя се. — Напускаме! Край!
Обърна се да предаде добрата вест на децата си.
Мъжът и я просна на пода в безсъзнание.
Едноокият учител я изправи, сложи я на пейката и я подпря на стената. След това отиде до най-старшият присъстващ чин, някакъв вицеадмирал.
— Т-т-тя е жена… истерична… хваща ги истерия… не искаше да каже това… наградена е със Златен орден за майчинство… — заговори той на вицеадмирала.
Вицеадмиралът не беше ядосан или объркан. Не се чувстваше смутен. С елегантно достойнство, той даде на мъжа опрощение.
— Всичко е наред. Разбираемо е. Не се безпокойте.
Учителят се зачуди над системата, която би могла да прости на слабостта.
— Heil Hitler! — извика той, поклони се и се отдалечи заднишком.
— Heil Hitler! — каза вицеадмиралът.
Учителят започна да съживява жена си. Имаше да и съобщи добра новина — че и е простено, че всички и влизат в положението.
През цялото време бомбите продължаваха да се разхождат отгоре, а на трите деца не им мигна и окото.
Нито пък някога ще им мигне, помислих си аз.
Нито пък на мен.
Никога повече.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА
СВЕТИ ГЕОРГИ И ЗМЕЯТ…
Вратата на апартамента ми беше откъртена и не се виждаше никъде. На нейно място портиерът беше опнал една моя палатка, над нея на зиг-заг бе наковал дъски. Върху дъските с жълта фосфоресцираща боя, която отрази светлината от кибритената ми клечка, беше написал:
„Вътре няма никой и нищо.“
Въпреки това, някой бе скъсал долния край на брезента и се бе получила малка вратичка, като на вигвам.
Пропълзях вътре.
Лампата в апартамента ми също не се запали. Малкото светлина влизаше през малкото здрави прозорци. Счупените стъкла бяха заменени с парчета хартия, парцали, стари дрехи и завивки. Нощните ветрове свистяха покрай тези подплънки. Малкото светлина беше синя. Погледнах навън през задните прозорци до печката, погледнах към магията на малката градинка долу, към малкия Рай, образуван от няколко съединени задни дворове. Сега никой не играеше там.
Нямаше кой да извика, както ми се искаше:
„Едно, две, три, играта се свърши!“
Дочух някакво движение, шумолене в малкия си тавански апартамент. Помислих си, че е плъх.
Грешах.
Шумолеше Бърнард Б. О’Хеър, лейтенантът, който ме плени преди толкова много време в Германия. Беше шумоленето на моята лична Фурия, човекът, който смяташе за своя най-благородна черта ненавистта си към мен и желанието си да ме преследва.
Не искам да го обиждам, като сравнявам шумоленето му с шумоленето на плъх. Не смятам О’Хеър за плъх, въпреки че действията му по мой адрес са също толкова дразнещо неуместни, колкото и дращенето на плъховете в стените на апартамента ми. Не познавах О’Хеър и не исках да го познавам. Фактът, че на времето ме бе арестувал в Германия не представляваше никакъв интерес за мен. За мен той не беше отмъстител. Моята игра бе започнала дълго преди да ме задържи. За мен О’Хеър беше поредният събирач на боклук по пътищата на войната.
Мнението на О’Хеър за това, какво представляваме един за друг, беше далеч по-вълнуващо. Поне, когато беше пиян, той мислеше за себе си като за Свети Георги, а за мен — като за змея.
Когато го видях в сенките на таванския апартамент, седеше върху една кофа от поцинкована ламарина, обърната с дъното нагоре. Носеше униформата на Американския легион и пред него имаше бутилка уиски. Очевидно ме бе чакал доста време, през което бе пушил и пил. Беше пиян, но бе успял да запази униформата си в порядък. Връзката му не висеше накриво. Шапката стоеше на главата му, наклонена под нужния ъгъл. Униформата беше нещо важно за него, трябваше да вдъхва респект и на мен.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита О’Хеър.
— Да.
— Вече не съм млад както едно време, но не съм се променил много, нали?
— Не — отговорих.
По-горе в този разказ го описах като жилав млад вълк. Когато го видях в таванския си апартамент, видът му беше нездрав — блед, сприхав, със зачервени очи. По-скоро прилича на койот, помислих си аз. Следвоенните години за него явно не са били години на безгрижен просперитет.
— Очакваше ли ме? — попита той.
— Нали ми каза да те очаквам.
Трябваше да съм учтив и внимателен с него. Съвсем правилно бях преценил, че имаше намерение да ме нарани. Фактът, че беше с нова, спретната униформа и много по-дребен и слаб от мен, подсказваше, че може би носеше оръжие — най-вероятно пистолет.
Стана от кофата и с олюляването си ми показа колко е пиян. Ритна кофата, докато стъпи на краката си.