Трябва да призная, че в началото бях малко разочарована. Доркас бързо схвана общия замисъл и разбра за какво се използват четката и палитрата, но действията й бяха много несръчни. Твърде дълго се колебаеше коя от ръцете си да използва и непрестанно прехвърляше четката от едната в другата. В крайна сметка почти цялата работа я свърших аз, като приносът на Доркас се изрази само в няколко мацвания с четката.
Естествено, не можех да очаквам тя да стане художник само след два урока. Пък и това не беше важно. Ако Доркас се провалеше в изкуството, щеше да ми се наложи само да спестя малко повечко от истината, когато заявя, че картините й са изцяло изпълнени от нея.
Не бързах, тъй като в такива неща не трябва да се проявява припряност. След два месеца школата на Доркас вече можеше да се похвали с дузина картини, всичките на теми, познати на едно супершимпанзе от Порт Годар. На тях бяха изобразени лагуната, нашия дом, излитане на ракета през нощта (блясъци и пламъци), риболовна сцена и палмова горичка. Банални теми, не ще и дума, но излизането извън тях щеше да предизвика подозрения. Предполагах, че преди да се озове в нашия дом, Доркас едва ли бе опознала голяма част от света в лабораторията, където бе обучена.
Най-добрите й картини (а някои от тях наистина си ги биваше, аз разбирам от тези неща) окачих на такива места в жилището си, където нито един от приятелите ми нямаше да пропусне да ги види. Планът ми сработи и първоначалните хвалебствия бързо бяха сменени с изблици на недоверие („Хайде де? Наистина ли?“), когато скромно отрекох авторството си. Някои отначало не ми повярваха, обаче не след дълго разсеях съмненията им, след като позволих на неколцина привилегировани гости да наблюдават Доркас по време на творческите й занимания. Спрях се на хора, които не разбираха нищо от изкуство, пък и в момента тя рисуваше някаква абстрактна картина, изпълнена с червени, жълти и черни бои, която никой не се осмели да критикува. Доркас вече умееше да се преструва много добре, досущ като филмов актьор, симулиращ боравенето с музикален инструмент.
За да се разнесе новината, подарих част от най-хубавите картини с уточнението, че ги възприемам само като забавни шеги. Много внимавах да не дам и най-малкия признак на завист. „Наех Доркас, за да работи за мен, а не за музея за модерно изкуство“, уточнявах. Много внимавах да не правя никакви сравнения между нейните картини и картините на Кристин. За последното щяха да се погрижат общите ни приятели.
Когато Кристин сетне ме посети, уж „за да обсъдим нашите различия като разумни хора“, разбрах, че новината вече е достигнала до нея. Тактично отстъпих от своята позиция, докато пиехме чай, седнали под едно от най-впечатляващите творения на Доркас — пълнолуние над лагуната. Изобразената на картината лагуна бе наистина много студена, синя и тайнствена, така че имах основания да се гордея с нея. По време на разговора Кристин не каза нито думица за картината или за Доркас, обаче очите й я издадоха. След това бързо отмени една изложба, която щеше да открива през следващата седмица.
Хората, пристрастени към хазарта, казват, че трябва да знаеш кога да спреш. Ако тогава се бях замислила, щях да съобразя, че Кристин нямаше да остави нещата така и рано или късно щеше да контраатакува.
Очевидно бе избрала много подходящ момент за контраатаката си. Момент, в който децата бяха на училище, баба — на гости, а аз — в супермаркета на другия край на острова. Вероятно преди това е позвънила по телефона, за да се убеди, че у нас няма никой, т.е. нито едно човешко същество. Бяхме обяснявали на Доркас, че не трябва да отговаря на телефонните обаждания, но тя не ни разбра. По телефона гласът на едно супершимпанзе звучи досущ като гласа на пиян човек и това може да предизвика недоразумения.
Вече мога да обясня как са се развили събитията. Кристин вероятно е отишла с колата си до дома ни, изразила е силно разочарование от моето отсъствие и се е самопоканила. Сигурно веднага е подложила на разпит Доркас, обаче аз благоразумно бях дала на своята човекообразна колежка указания как да реагира при такива обстоятелства. „Това го направи Доркас. Не го направи госпожата. Доркас го направи“ — казвах й всеки път, когато завършвахме едно от общите ни произведения. Предполагах, че в крайна сметка е повярвала, че това наистина е така.
Промиването на мозъка на Доркас и нейния речник от петдесет думи очевидно не бяха смутили Кристин. Тя бе делова и напориста жена, а Доркас — кротка и послушна душица. Кристин, решила да ме разобличи като измамница, навярно е била поласкана от охотата, с която е била поканена да посети студиото в гаража. Сигурно е останала и малко изненадана от това.