Да… загубата на сърцето на Клиъруотър беше малка цена за тези дарове.
Самолетът се движеше от електрически мотор, свален от един скайхок, паднал при битката с желязната змия. Беше същият двигател, който Брикман беше сложил на „Блу-Бърд“ и след това го бе изхвърлил точно преди бягството си, защото не бе могъл да го пусне. Кадилак направи онова, което Стив не си беше направил труда да направи: разглоби го, провери всяка част, внимателно го сглоби и след това продължи да се занимава с него, докато двигателят не заработи идеално.
Сега, равен на Брикман във въздуха, той излетя от отвесната скала над селището и се плъзна без никакъв страх над ръба на скалата в празното пространство. Почувства как вятърът го прегръща, усети хладината му да вее в лицето му; когато се понесе нагоре в големи, плавни спирали като златните орли, които гнездяха на съседните планински върхове, изпита възторжено чувство на свобода.
Все по-високо и по-високо се издигаше той в небесния свят, изкачваше се и се гмуркаше между извисяващите се стени на каньоните. Отдалече те изглеждаха като изрязани от вятъра снежни преспи, но виещите се тераси и величествените планински върхове, които приканваха да бъдат изследвани, се стопяваха, когато се приближеше, разтваряха се в мек, безформен воал, който обгръщаше самолета му и поглъщаше слънцето — както сутрешните мъгли, които покриваха земята при Жълтеенето. Защото това беше царството на Небесните гласове; магически пейзаж, който съществуваше само в окото на мисълта — спокоен, внушаващ благоговение, величествен; надарен със същата мимолетна красота като дъгата — винаги извън контрола на смъртния човек.
Долу всичко изглеждаше съвсем малко. Обременителните проблеми на земята се свиваха до незначителни. Чувството на свобода беше всеобземащо. Той остана във въздуха цели два часа. Дори след приземяването беше толкова възбуден, че почти не усещаше краката си да докосват земята.
Мистър Сноу, с типичния за него дяволит начин, го остави няколко дни да се отдава на себеобожание, а след това го върна грубо към действителността, като му разказа за сделката, сключена с майсторите на желязо. Направи я да изглежда много проста: един комплектуван и неповреден стрелолист плюс един облачен воин в същото състояние в замяна на ново дълго мощно остро желязо. Пушки…
Кадилак го погледна слисано. Нямаха стрелолист. Останките от пуснатия от желязната змия самолет бяха разграбени до парче. И облачният воин отдавна си беше отишъл.
Мистър Сноу — седеше на другия край на рогозката за приказване — прочете мислите му и тъжно кимна.
— Да, така е. Значи оставаш ти.
Небесна майко! Кадилак потръпна. Никой мют не се беше върнал от огнените ями на Бет-Лем. Мистър Сноу отхвърли възраженията му. Що за неблагодарност! Така ли се отплащал той на Талисмана… който го беше направил летописец и прорицател, а сега и равен на всеки облачен воин? Тези дарове се давали, за да бъдат употребени в полза на Плейнфолк.
— Никога не забравяй онова, което ще ти кажа — рече му той и тържествено размаха пръст. — Няма такова нещо като безплатен обяд.
— Безплатен обяд?
Без да обръща внимание на въпроса, Мистър Сноу продължи да обяснява подробно плана. Кадилак трябваше да отлети на север до река Йелоустоун, после да завие на изток към търговския пункт в земите на Сан Пол. Оттам трябваше да следва бреговата линия на голямата река, първата от няколкото. Последната, която течеше от север на юг, се наричала Ери. Оттатък източния й бряг била земята на майсторите на желязо и владението на Яма-Шита, господаря на корабите с колела. За да стигнел до търговския пункт, трябвало да извърши опасно пътуване през враждебната територия на Д’Троит и С’Нати, но като летял високо, можел да избегне стрелите от арбалетите им. И щяло да е много по-безопасно, ако летял, докато светът спи под звездното покривало на Мо-Таун. Ако тръгнел по залез-слънце преди следващата пълна луна — и ако всичко вървяло добре — щял да достигне целта по някое време на следващия ден.
Тук Мистър Сноу спря, затърси нещо и след много ругатни накрая намери две сгънати парчета плат. Разгъна ги. Оказаха се правоъгълни флагчета от фина бяла тъкан.
В центъра на всяко имаше кървавочервен диск — знака на майсторите на желязо. Флаговете — които бяха донесени от Бет-Лем на борда на един от корабите с колела на Яма-Шита — трябваше да бъдат закрепени под крилата на стрелолиста, та да могат да се видят от земята. За да си осигури безопасно посрещане, веднага щом стигнеше територията на майсторите на желязо, самолетът трябваше да остави и диря от бял пушек. Зелени ракети — каквито Кадилак беше видял изстреляни в небето при последното си отиване при търговския пункт — щели да му покажат къде да кацне.