Понякога тази история ме нервира, друг път ме забавлява. Общо взето, съм отровен от любов, бленувам за сватба и синове. За всичко това губя страшно много време. Умственото концентриране ми е невъзможно, но не искам да се откажа от любовта.“
„През нощта стана земетресение. Имах треска през цялото време. Тази сутрин, когато срещнах Майтреи, й подарих една скъпа книга.“
„Ден на изключително вълнение, което е свръх силите ми да отбележа тук. Накратко, Майтреи ми се скара и ме попита докъде искам да стигна, тъй като моята необузданост я компрометирала, Манту и Кхока започнали да се досещат и т.н. Плачеше с хълцане. Аз дума не продумах. Беше ми криво, обидил я бях. Но и много позирах.
За нещастие Кхока бил на верандата, близо до моята стая, и чул всичко. Когато Майтреи узна това, започна да плаче още по-отчаяно. Написа ми на полето на един плик, че иска да умре. За една индийка това, което е научил Кхока, е безчестие.
Все пак, когато се поуспокои, разтреби стаята ми и подреди цветята. Аз мълчах.“
„Майтреи започна да пише книга със стихотворения за «красивите илюзии и миражи».“
„Днес, когато й разказвах за разпуснатостта на европейските момичета, тя ме запита дали съм непорочен и само мисълта, че бих могъл да не бъда, я ужаси дотолкова, че започна да плаче. Тази силна, мистична жажда за чистота ме развълнува.
Привечер, когато отново заговорихме за нейната женитба — с един непознат млад бенгалец, с когото със сигурност няма да е щастлива, признава си Майтреи, — споделих, че най-големият ми недостатък е, че съм се родил бял (вярвам донякъде в това признание), че ако бях индиец, щях да имам други шансове и т.н. Това отново я изненада и аз й поставих големия въпрос: защо ние не можем да се оженим? Защо нашето бракосъчетание не е разрешено? Тя ме погледна изумена и се заозърта във всички посоки да види дали не ме е чул някой.
Започна да говори, че така е решила съдбата или Всевишният (аз я запитах дали Бог е решил така или предразсъдъците; отвърна ми обаче, че Бог изразявал волята си чрез предразсъдъците), че моята любов е може би само мимолетна илюзия и т.н. Факт е, че тази любов (която в началото смятах за невъзможна, незначителна, измислена) и отношението на Майтреи (за която дълго време мислех, че е влюбена в мене, докато тя не е влюбена в никого) ме обсебват и ме носят надалече, към непозната досега моя душа, към предели на мисълта, където се чувствам щастлив и възвисен. Не зная как да изразя всички тези нови чувства. Сериозно мисля за брак…“
От този ден стана трудно да я виждам. Стоеше през всичкото време в стаята си, пишеше и пееше. Изпратих й няколко невинни бележки по Лилу, на които не ми отговори. Първата нощ си мислих какво ли не, после се сещах по-малко, после вече нищо не мислех. Забелязах, че мога да живея чудесно и без Майтреи.
VIII
Наскоро след това срещнах Харолд. Стори ми се по-хладен, по-злобен.
— Истина ли е, че се жениш за дъщерята на инженера? — попита той между другото.
Изчервен, започнах да се подигравам, както правя винаги когато съм объркан и особено ако трябва да защитавам близък човек. Харолд не обърна внимание на шегите ми и каза, че е научил това от кантората, където ме търсил веднъж, за да ме покани на пикник. Пак тогава научил, че искам да се откажа от вярата си и да приема индуизма. И въпреки че той самият е голям грешник и ходи на църква само заради Ирис, тази вест страшно много го ужасила. Каза ми, че Сен е чудовище, че съм омагьосан, че би трябвало да дам пет рупии на „Сестрите на бедните“, за да се молят за мене.
— Какво правят момичетата? — попитах.
— Съжалявам те — призна ми той. — Навярно пестиш много там, в Бхаванипур — подхвана отново след малко. — Не плащаш наем, не плащаш за храна и никога не излизаш в града. Какво правиш по цял ден?
— Уча бенгалски, за да положа изпит за управител на провинция — излъгах аз. — И после, това е един нов свят, не усещам дори как минава времето…
Поиска ми на заем пет рупии, за да отиде вечерта на бала на УМСА.
— На тебе не ти ли се идва? — подпита ме той.
Наистина не ми се ходеше. Мислех си без тъга за годините на прахосничество и заблуда, прекарани на Уелсли Стрийт в пансиона „Рипън Маншън“. Погледнах Харолд, якото му тяло, мургавото му лице с красиви очи и със сини кръгове под тях и нищо не трепна в мене. Чувствах го чужд този мой приятел, с когото бяхме тичали след толкова момичета и бяхме загубили толкова нощи. Животът, който бях започнал, ми се струваше толкова свят, че дори не се осмелих да му спомена за него. Обеща да ме посети някой ден и си записа внимателно адреса (сигурно за някой голям заем, помислих си аз).