Вкъщи заварих всички в трапезарията да пият чай. Там бяха и Манту със съпругата си Лилу, Кхока и сестрите на Кхока (две от онези жени-сенки, които почти никога не виждах). Разказах им съвсем искрено за срещата си с Харолд и за отвращението си от живота, който водят европейците и евроазийците в този град, живот, който съм водил и аз толкова време. Това мое признание ги очарова. Жените ме гледаха с възторг и все ме хвалеха на техния неразбираем език, а Манту ми стисна ръцете и притвори очи, както му беше обичаят. Само инженерът, след като ми обърна внимание за прекаления ми ентусиазъм, се оттегли да чете обичайния си криминален роман.
Качих се с Майтреи, Кхока и Лилу горе на терасата. Чакахме вечерта, изтегнати по килимите, като говорехме малко и всеки си търсеше най-удобна поза, с възглавница под главата. Аз бях дошъл по сандали и размахвах крака във въздуха, като се опитвах да ги подпра благоприлично и уж случайно на парапета. Бях научил през последните месеци целия церемониал на краката: знаех например, че щом ударя някого, без да искам, трябва да отида и да докосна с дясната си ръка крака му; че никога не трябва дори и на шега да имитирам ритник по посока на някого, и много други подобни неща. Затова се колебаех, преди да се подпра удобно на парапета. Тогава чух Лилу да казва нещо шепнешком на Майтреи.
— Казва, че имаш много красив крак, бял крак, от алабастър — ми разясни Майтреи, без да може да скрие един поглед на непонятна завист и мъка.
Изчервих се и от удоволствие (понеже, бидейки грозен, ме очароваше безкрайно всяка похвала на моята физика), и от свян, не знаех как да тълкувам погледите на Майтреи. Фиксираше краката ми с пренебрежителна, зла, унизена усмивка. Аз започнах да говоря глупости, за да наруша мълчанието, като казах, че това няма никакво значение, тъй като краката никога не се виждат, поне при нас, белите.
— При нас е другояче — прекъсна ме Майтреи успокоена. — При нас приятелите показват обичта си, като докосват голите си крака. Когато говоря с моите приятелки, аз притискам краката им. Ето така…
Освободи крака си от сарито, цялата изчервена, и го приближи до Лилу. Тогава се случи нещо странно. Имах чувството, че присъствам на най-интимна любовна сцена. Лилу стисна между глезените си прасеца на Майтреи, потрепваше и се усмихваше като ощастливена от целувка. Беше истинска ласка — това поглаждане на прасеца със свити пръсти и изпъната пета и своеобразната прегръдка на топлата тръпнеща плът. Страдах жестоко и от ревност, и от възмущение срещу тази абсурдна любов между плътта на две жени. Майтреи внезапно отдръпна крака си и настъпи крачището на Кхока. Идваше ми да прехапя устни и да избягам, защото неочаквано видях черния и мръсен крак на Кхока, набръчкан от ходенето по горещите тротоари, да приема топлата близост като дар от тялото на Майтреи. Кхока се усмихваше като погалено куче и съжалих, че не мога да видя очите на Майтреи, да отгатна в тях наслаждението, което получаваше прасецът й от близостта с тялото на момчето.
Помислих си тогава, че смехът на Майтреи, предизвикан от този грозен клоун, издава същата близост, същото отдаване. По-късно се питах дали няма и други освен познатите начини да обладаеш някого, по-изтънчени и по-неизразими, постигнати крадешком, с едно докосване или с една шега, когато жената се отдава изцяло на топлотата или на духа на другия и е завладяна цялата — така както ние никога не ще можем да я завладеем, даже в най-страстните и най-безумни любовни часове. Дълго след това ревнувах не от красивите младежи, поети и музиканти, които се събираха в къщата на Сен и с които Майтреи говореше, като ги гледаше дълго, усмихваше им се и се радваше на книгите им, а от всекиго, който я разсмиваше до сълзи, от Кхока и от Манту, най-вече от последния. Той като неин чичо можеше да си позволи да й стиска ръката, докато й говори, или да я потупва по рамото и да й разрошва косата. Тези жестове на невинно отдаване ме измъчваха повече, отколкото ако имах съперник. Струваше ми се, че Майтреи не осъзнава насилието, упражнявано тайно над нея от чуждото тяло или дух. И за да си кажа всичко, особено ме караше да страдам духовното обладаване: един млад поет на име Ачинтя, когото Майтреи беше виждала само един път и с когото говореше само по телефона, когато изпращаше поеми за списание Прабудха Бхарата; един математик, който идваше много рядко и за когото Майтреи ми беше говорила с ентусиазъм, като сподели, че й харесват високите мъже; и повече от всичко — нейният гуру, Роби Такур. Деликатно се опитах да й внуша, че твърде много се отдава духом или телом. Но ме беше погледнала толкова невинно, учудена и искрена, че отстъпих. Впрочем това ставаше след разказаното досега, по време, когато бях получил достатъчно доказателства, че няма защо да се страхувам от когото и да е.