— Трябва да ме чуеш — повтори тя. — Трябва да знаеш всичко. Ти обичал ли си някога така, както сега?
— Никога — отговорих аз бързо, без да знам дали лъжа, или само преувеличавам.
(Всъщност какво ли представляваха онези ефимерни и повърхностни влюбвания през моята младост в сравнение с тази нова страст, която ме караше да забравя всичко и да се огъвам според душата и желанията на Майтреи?)
— Нито пък аз — призна Майтреи. — Но и друг път съм обичала. Да ти разкажа ли?
— Както искаш.
— Обичах първо едно дърво, от онези, на които ние им казваме „седем листа“ — приготви се тя да разказва.
Разсмях се и я помилвах покровителствено — толкова бях смешен.
— Това не е любов, скъпа моя.
— Как да не е, любов е. И Чабу обича сега своето дърво. Но моето, беше голямо, понеже живеехме тогава в Алипур и там имаше много могъщи дървета, така че аз се влюбих в едно високо и красиво дърво, но толкова нежно, толкова гальовно… Не можех да се разделя с него. По цял ден го прегръщах и му говорех, целувах го, плачех. Измислих стихове за него, без да ги пиша, казвах ги само на него, кой друг би могъл да ме разбере? И когато то ме милваше с листа по лицето, чувствах такова пълно щастие, че дъхът ми спираше. Облягах се на дънера, за да не падна. Бягах нощем гола от стаята си и се качвах на моето дърво; не можех да спя сама. Плачех горе между листата; докато приближи изгревът и започнех да треперя. Веднъж за малко мама да ме хване и аз така се уплаших, че останах дълго на легло. Оттогава се разболях от сърце. И не можех да лежа в леглото, ако не ми донасяха всеки ден пресни клонки от моето дърво със „седем листа“…
Слушах я както се слуша приказка, но в същото време чувствах как се отдалечава от мене. Колко сложна беше душата й! Разбирах отново, че обикновени, наивни и ясни сме само ние, цивилизованите; че всяко от тези същества, които обичах толкова много, та бих искал да стана като тях, спотайва в себе си история и митология, в които не може да се проникне, че те са клонести и дълбоки, сложни и неразбираеми. Заболя ме от това, което казваше Майтреи. Болеше ме (още повече), защото чувствах, че е в състояние да обича всичко с еднаква страст, докато аз желаех да обича вечно само мен. Едно създание, което непрекъснато обича когото и да е — може ли да има по-непоносимо страдание за един любовник?
Представях си голото момиче, притиснало се до дървото с цялата лудост на страстта си. Тази картина ме вълнуваше, дразнеше ме, тъй като ми се струваше, че никога няма да мога да й подаря насладите, изпитани тогава, нито да ги залича. Друг вид любов беше сливането с клоните и листата. Измъчваха ме по-късно много въпроси: как му се е отдавала тя на него? Как е трептяла голата й плът под онези листа със седем пръста? Какви думи му е казвала, когато се е почувствала за първи път обладана, пленена, само негова?…
Донесе ми обвито в сребриста хартия едно клонче с притиснати, ароматни, изсушени листа. Изпитах неудържима ярост, щом ги видях, взех ги и се опитах да ги погледна пренебрежително, но не можах да се овладея и ги смачках, като хапех устни.
— И той искаше да направи така — призна ми Майтреи. — Но аз не му позволих…
Пожълтях. Това означава, че той също я е обичал толкова много и е страдал също толкова жестоко, като е усещал, че е изпреварен в любовта от едно дърво. Къде остана увереността ми в моето първенство, спокойствието ми? Майтреи започна да целува ръцете ми и да ми казва, че сега е забравила и гуру, и дървото, че обича само мен, че другата любов не е била такава. Останах ням, с разкъсваща болка в душата, нещо се срина, чувствах някаква слабост и непозната дотогава ярост срещу себе си. „Нима това е ревност?“ — питах се аз.
— Ако не обичах само теб, нямаше да имам смелост да ти кажа това — плачеше Майтреи. — Трябва да ми кажеш и ти за всички момичета, които си обичал преди мене…
— Никого не съм обичал — отговорих аз мрачно.
— Как си могъл да живееш без любов? — учуди се тя. — При това си много по-голям от мене, могъл си да се отдадеш толкова пъти на любов…
Поколебах се замислен, но Майтреи се досети.
— Не, не твоите любови, момичетата, които си прегръщал. Не ми казвай за тях. Било е мръсотия, не любов…
Започна да плаче с глас. По коридора минаваше шофьорът, спря се за момент, учуден от плача, после отмина с лениви стъпки. (И той беше от тези, които ни следяха, забелязах това по-късно.) Майтреи се опита да се овладее, притиснала шала към устата си.