Господин Сен, когато чу за намерението ми, се разсърди и ми каза, че не трябва да се ентусиазирам толкова бързо от една религия, към която засега ме привлича само екзотичността и церемониалът й; че моята религия е много по-добра от неговата и че ако той не може да остави своята, защото би загубил мястото си в обществото, аз нямам никаква причина да предприема такава крачка. Впрочем той ще се съгласи само ако получи разрешение от родината ми. Никога не трябва да забравям, че една религия се съхранява те от убеждение, а от обич и уважение към близките ни, които още вярват в нея. (А моята нова и жива любов? — си казвах аз, като го слушах, защото и той имаше право, както имах право и аз.) Това категорично и ясно противопоставяне на господин Сен обезсърчи и мене, и Майтреи. Решихме аз да отида през октомври за един месец в Пури и да се върна приобщен към новата вяра. Тогава никаква дискусия не би била възможна.
Впрочем случи се, че на господин Сен, който страдаше от няколко месеца от все по-тежка хипертония, на два пъти му прилоша и това разтревожи цялата къща. Нашите разходки с кола се разредиха и почти всичкото време трябваше да стоя в стаята на господин Сен и да му чета романи или книги по психология и медицина. (Тъй като инженерът, откакто падна на легло, започна да размишлява за душата и за болестта си и искаше да бъде информиран.) Сменяхме се Манту, аз и Майтреи. Господин Сен страдаше, но беше принуден да прекарва голяма част от деня в леглото с черни очила на очите. Почти не бях забелязал заболяването му, което траеше от няколко месеца, дотолкова бях погълнат и обсебен от нашата любовна игра.
Сега разбрах колко неща се бяха случили около мене, без да ги забележа. Пак имаше опасност от гражданска война заради 50-те хиляди националисти в затворите. Трябваше да присъствам на няколко брутални сцени, няколко атаки на конната полиция, опустошаването на квартала на сикхите в Бхаванипур, да видя бити деца и ранени жени, че да се възмутя и аз. Но тогава вече не преценявах, а безрезервно осъждах британците, разгневяваше ме всяка нова жестокост, която намирах из вестниците, отвратен гледах в трамвая всеки срещнат бял и се отказах от английския тютюн, от английската паста за зъби, от всяко нещо, докарано от Англия. Купувах само местни неща или ако не намирах, купувах японска стока. Впрочем животът ми в Бхаванипур отдавна ме беше заставил да се откажа от повечето европейски покупки.
Няколко дни след опустошаването на квартала на сикхите ме посети Харолд. Отгатнах: идваше да иска пари на заем, този път много — сто рупии. Имах пари в Чатърд Банк и му дадох чек, доволен, че мога да му услужа (горкото момче не си беше платило наема за три месеца и нямаше какво да яде до заплата), но в същото време бях разгневен, че подпомагам един враг на Индия. Бях станал почти шовинист и след като Майтреи ни сервира чая и постоя малко с нас в моята стая, аз се опитах да заговоря за Ганди и за борбите за национална независимост. Харолд като всеки евроазиец не можеше дори да слуша за подобни неща и беше доволен от бушуващия терор на полицията и армията, но в този ден беше дошъл да ми иска сто рупии и не можеше да ми противоречи. Досетих се за подлостта му и познах толкова добре себе си в неудобството му да защитава убеждението си, че се нажалих. Но имаше още нещо: Харолд идваше и за да ме шпионира, да види как живея тук, дали наистина водя живот на „черно животно“, както той си мислеше, или имам някакъв комфорт. Дошъл беше най-вече заради Майтреи. И щом я видя да сервира изчервена чая и да ме поглежда крадешком, като се усмихва, навикнала със стаята и моето присъствие, разбра и ми го каза:
— Скъпи мой Алън, ти си загубен, вече е невъзможно да се отървеш…
— Би било най-голямото ми щастие, ако ме приемат в този свят — отговорих му раздразнен, като го гледах право в очите. — Един жив свят с живи хора, които страдат и не се оплакват, имат все още етика, а момичетата им са светици, не развратници като нашите. Да се оженя за бяла? — казах му аз, като се опитвах да бъда саркастичен. — За някое момиче, което никога не е познавало девствеността и не ще познае никога пълното отдаване? Това е мъртъв свят, нашият свят, нашият свят, нашите бели континенти. Нищо вече не мога да намеря там. Ако бъда приет, за което се моля на бога, в едно индийско семейство, бих намерил сили да променя живота си, изграден върху глупости, дребнави интереси и абстракции. Бих искал да започна отначало, да вярвам в нещо, да бъда щастлив. Бих могъл да бъда щастлив само в съвършена любов и никъде не ще намеря такава любов освен тук, в тази къща, в този квартал…