— Угаси лампата — прошепна ми тя, като влезе в стаята и бързо се сгуши в плетеното кресло, за да не я видят случайно от улицата.
Изгасих лампата, приближих се до нея и попитах глупаво:
— Какво ти е? Защо дойде, Майтреи? Какво ти е, Майтреи?
Нищо не ми отговори, а само развърза края на сарито си и с няколко движения, направени със затворени очи, остана гола до кръста, стиснала устни, сподавила с усилие въздишката си. Силуетът на нейното голо тяло при онази бледа светлина в стаята ме порази като чудо на плътта, което никога не бих могъл да предвидя с всичките й извивки. Понеже, ако мислех често за първата нощ, която ще прекараме заедно, и ако си представях жадно нашето легло, където ще я позная, никога не можех да си представя юношеското тяло на Майтреи доброволно и по собствен порив да се разкрие пред мене. Това не можех да си въобразявам, макар понякога да сънувах шеметното ни сливане при странни обстоятелства. В това действие ме порази тъкмо неговата простота и непринуденост — момичето, което идва само в стаята на годеника си, защото нищо вече не ги разделя.
Бавно, бавно я прегърнах, като в началото не се решавах да я приближа твърде много до себе си, но щом срещнах бедрата й, покрити още със сарито, плъзнах ръка в една-единствена милувка по извития й гръбнак и я разголих до прасците, като треперех цял от това светотатство, и коленичих пред голото й тяло, което за мене бе по-красиво от всичко и сега участваше в чудото. Тя сама обхвана с ръка раменете ми, умолявайки ме без думи да стана (понеже цялата трепереше и безкрайната радост, която я беше довела в стаята ми, все пак не можеше да изтласка страха от онзи миг). Приближи се до леглото със ситни меки стъпки и цялото й тяло придоби друг ритъм в онова придвижване. Аз исках да я занеса на ръце, но тя се възпротиви и легна сама, като целуна възглавницата ми. Само за миг я видях обтегната като жива бронзова статуя на белия чаршаф, тръпнеща, задъхана, зовяща. В следващия момент затворих прозореца с дървените капаци и нашата стая потъна в мрак. Почувствах я цялата, притисната до мене, сякаш се опитваше да се скрие, да се забрави. Това вече не беше жажда на плътта, а жажда за мене целия, искаше цялата да премине в мен, както душата й беше преминала. Повече нищо не си спомням, защото я познах, без да разбера, без спомен. Няколко часа след това, на разсъмване, тя се надигна и си сложи сарито, без да ме погледне. Каза ми само, когато й отворих вратата (толкова предпазливо, с разтуптяно сърце):
— Нашето сливане беше по волята на небето. Не виждаш ли, че днес, в деня на пръстена, Чабу не спа с мене!
Вслушах се как изкачва стълбите към стаята си, но не чух нищо, толкова леко се плъзгаше край стената.
Сутринта тя ме покани за чая. Донесла ми беше и цветя от градината и ги подреди във вазите с усмивка, която имаше стойността на прегръдка. Беше поразително бледа, с изпохапани устни, косата й падаше по раменете (бях й я объркал аз, каза ми по-късно, и й било невъзможно да я среши). Гледах с неизмеримо блаженство следите от нашата първа любовна нощ. Сега хубостта на Майтреи пламтеше, сякаш цялото й тяло се беше пробудило, и долната й устна, удебелена и нежна, носеше ухапванията си като победа, провокираше погледа и го вълнуваше. Питах се как са минали незабелязано тези промени, как са били приети толкова леко нейните обяснения. (Че болестта на Чабу не я оставила да мигне, че цяла нощ едва сдържала сълзите си и си хапела устните до кръв, че болестта на баща й я преуморила и т.н.)
Денят премина бързо, почти без да го усетя. Трябваше да стоя през цялото време в кантората, да работя със заместника на господин Сен. Когато се върнах вкъщи, намерих Майтреи да ме чака на верандата, до пощенската кутия. Показа ми пръстен, направен от фиба, обвит около пръста — вместо камък имаше зрънце от глициния.
— През нощта не затваряй вратата с резето — каза ми тя и избяга.
Дойде към полунощ, този път без да трепери. Почти се смееше, когато ме прегръщаше. Щастлив бях, че грехът не я потиска, че не идва в часовете за любов със страха, че върши зло. Не можех да я позная: толкова искрени бяха прегръдките й, толкова жадни призивите й, толкова изкусни милувките й. Когато усетих, че ме милва, не можех да повярвам, че беше девствена предната нощ. Имах впечатление, че е преодоляла всяко смущение, макар че нямаше нито един безсрамен или неволно ексхибиционистичен жест. Намерила беше себе си в нашата прегръдка, преоткрила беше играта и спазваше правилата й, като ми се даряваше цяла, без ограничение, без страх. Това момиче, което не познаваше никак любовта, не се страхуваше от нея. Не я изморяваше никоя милувка, не я изненадваше нито един мъжки жест. Всички смели прегръдки приемаше почти без свян, намираше висша наслада във всичко, не я отвращаваше нищо, не я уморяваше нищо. Ако не се боеше да не я чуят, би пяла след всяка прегръдка, би викала от болка и радост в мига на сливането, би танцувала из стаята с меките си стъпки на неземно същество. Откриваше любовни жестове, които ме караха да се чувствам нищожен. Аз, дето си мислех, че предишният ми опит ще ми даде някакво предимство, поне в техническо отношение, в нашите любовни нощи, набързо бях надминат в измислянето на милувки. Увереността, с която целуваше, съвършенството на нейните прегръдки, смайващият ритъм на тялото й, всеки миг различен, с всяка минута по-смел, по-нов, по-спонтанен — всичко това почти ме унижаваше. Предусещаше всяко мое намерение и довършваше всяко движение с инстинкт, на който завиждах. Разгадаваше желанията на тялото ми с точност, която в началото ме притесняваше. Знаеше точно мига, когато исках да остана сам, редом с нея, в леглото, недокосван, хванал само ръката й, и се оттегляше просто, като за минутен отдих. Когато се замислях, тя се свиваше до възглавницата, прегръщаше я, затваряше очи и сякаш ме молеше да не я смущавам. Открихме малка нощна лампа, която слагахме зад креслото, заметната с нейния шал, и тя изпълваше стаята със скромна светлина, при която нейните форми се закръгляха и ставаха златисти. Майтреи не можеше да понася дълго мрака… Искаше да утоли жаждата си за мене с отворени очи — прегръдката в мрака на първата нощ я беше уплашила.