Често се питах кога спи, тъй като си тръгваше винаги в зори, а след два-три часа (време, през което размишляваше и пишеше, за да ме развлича на следния ден в кантората със стихове и писма за нашата любов) слизаше да направи чая. Пак тя ми чукаше сутрин на вратата, много дискретно и много внимателно. А щом закъснеех с миенето, ме мъмреше детински. Тогава имаше глас на леля, доста свойски и покровителствен, почти майчински, който в началото ме притесняваше, защото аз бих искал да бъде само влюбена, но който в края на краищата успя да ме очарова — откривах в себе си дълбочини и видове любов, каквито не познавах, бях ги осъдил априори, без да подозирам тяхната сладост.
Всеки следобед бях уморен и в кантората работех лошо, отвратен, унижаван от новия си работодател, един наскоро пристигнал от Америка инженер, голям враг на индийската традиция. (Въпреки че беше бенгалец, ходеше облечен само в европейски дрехи и това беше много смешно.) Кхока несъмнено беше забелязал промяната у мене, защото ми каза:
— Изглеждаш много блед. Защо спиш при затворени прозорци?
Това ми позволи да разбера много неща. Кхока ни следеше, хитър и ревнив. Още тогава бях сигурен, че той знае за нощните посещения на Майтреи, и ме беше страх да не ни издаде. Затова се стараех да се държа колкото може по-добре с него, купувах му цигари, подарявах му книги. Беше умно и амбициозно момче и пишеше сценарии за филми за индийските компании, но те винаги ги отхвърляха. Мразеше всички ни, макар да се смееше много и да изглеждаше любезен.
Чабу ставаше все по-зле. Извиканите лекари (в началото индийци, после най-прочутите англичани) не знаеха какво да кажат. Навярно ранен стадий на лудост, мислеха някои, други — сексуална невроза, предизвикана от изместване на матката. (Горкото момиче беше скачало от опасно високи дървета на няколко пъти и винаги прескачаше стъпалата на стълбите.) Сега Чабу трябваше да лежи на легло в стая, съседна на спалнята на госпожа Сен. Не говореше вече почти нищо, а когато говореше, споменаваше за Роби Такур, за „пътя“, т.е. алеята, която виждаше от стаята на Майтреи, и щом останеше сама, тичаше на балкона, за да я гледа, и пееше оттам, махаше с ръце, плачеше. Затова непрекъснато я пазеха Лилу и сестрите на Кхока. Интересно, разпознаваше само Майтреи и мене, много рядко — госпожа Сен. (Питах се тогава как бедната госпожа Сен успяваше да съхрани спокойствието и усмивката си при мъж с болни очи и почти лудо дете, как успяваше да се грижи за всичко в тази голяма къща, да проявява внимание към всеки от нас, да не закъснява никога с яденето, с чая… Укорявах се искрено, че спя в това време с Майтреи. Очаквах деня, когато тя ще узнае всичко и ще ни прости. Заминаването ми за Пури, за да сменя евентуално религията си, беше отново отложено поради заболяването на инженера. Впрочем Майтреи беше против, а госпожа Сен се страхуваше, тъй като политическите движения в Южна Бенгалия ставаха все по-кръвопролитни.)
Чабу видя пръстена и ме помоли да й го дам да си играе с него. Аз се поколебах, защото бях обещал на Майтреи никога да не се разделям с този пръстен, дори и за час. Попитах я с поглед и тя се принуди да разреши тази раздяла, тъй като Чабу плачеше и непрекъснато ме молеше за пръстена. Когато й го дадох, завърза го на възел за една кърпа и си сложи кърпата на врата. Не знам какво я привличаше в този черен камък; гледаше го непрекъснато, въртеше го в ръцете си, опитваше се да гледа през него.