Целунах още веднъж Чабу по двете страни, после се съвзех, хванах шлема си, коленичих пред госпожа и господин Сен и докоснах с ръка десния крак на всеки от тях — поздравът за най-дълбоко уважение, който ми беше известен — и тръгнах.
— Good-bye, Алън — каза инженерът и ми протегна ръка.
Но аз се престорих, че не виждам, и тръгнах по коридора. Чабу изтича след мене, като плачеше с глас.
— Къде отиваш, дада̀? Къде отива Алън-дада̀? — питаше тя майка си.
— Дада̀ е болен и отива да се лекува — каза госпожа Сен шепнешком на бенгалски, като я прегърна, за да не излезе на улицата след мене.
Когато слизах по стъпалата на верандата, повдигнах очи към балкона с глициниите и видях за миг Майтреи. Тогава чух, че ме повика, после — кратък и изплашен писък, и я зърнах да пада на балкона. Исках да се върна, но срещнах инженера в коридора.
— Забрави ли нещо, Алън? — попита ме той подозрително.
— Нищо, сър, не съм забравил нищо.
Тръгнах бързо. Качих се в първата попаднала кола и дадох адреса на Харолд. Когато потеглих, аз се опитах да погледна още веднъж къщата в Бхаванипур, но сълзи бликнаха от очите ми, колата зави и вече нищо не видях.
Опомних се точно когато колата заобикаляше към Парк Стрийт. Отворих плика на Сен и прочетох със свито сърце това, което той ми пишеше на английски, без обръщение, на лист, на който в горния ъгъл бяха изписани и подчертани думите „строго поверително“.
„Ти си чужденец и аз не те познавам. Но ако си способен да почиташ нещо свято в своя живот, моля те да не влизаш в къщата ми, нито да се опиташ да видиш или да пишеш на някой член от моето семейство. Ако искаш да видиш мене, търси ме в кантората; и ако решиш някога да ми пишеш, пиши ми само онова, което един непознат може да пише на друг непознат или чиновник на своя началник. Моля те да не споменаваш за тази бележка на никого и я скъсай, щом я прочетеш. Причината за поведението ми трябва да ти е ясна, ако в безумието ти е останала поне капка ум. Известна ти е неблагодарността и обидата, която ми нанесе!
Нарендра Сен
П. П. Моля те, не проявявай нетактичността да се опитваш да обясняваш и да прибавяш по такъв начин и други лъжи към неморалния си облик.“
XIII
Не намерих Харолд вкъщи, но хазайката ми отключи стаята и ме остави да вляза и да се тръшна на леглото с лице към вентилатора. Бедната госпожа Рибейро не знаеше как да се държи с мене и как да ме попита.
— Не ми се е случило никакво нещастие, мисис Рибейро — уверявах я аз. — Днес трябва да бъде опериран инженер Сен, моят работодател, и това ме тревожи.
Не исках да се издавам, не исках да кажа дори и на Харолд причината, поради която бях напуснал Бхаванипур. Биха ме отвратили дълбоко техните клюки, защото не се съмнявах, че Харолд би повторил пред всички „приятели“ евроазийци случилото се и момичетата биха се опитвали да ме утешат с техните вечни сантиментални глупости, биха ме канили да пия и да правя любов; аз обаче бях неспособен да приема каквото и да било утешение, дори и най-грубото. Струваше ми се, че нямам право дори да споменавам името на Майтреи в тяхната среда. Бях обаче толкова объркан, толкова дълбоко се предавах на мъката си, че не мислех за нищо определено, а се опитвах само да усетя, конкретно да почувствам раздялата си с Майтреи. Не успявах: стрясках се, щом си представях последния й образ — тялото й, паднало на балкона, — и го прогонвах. Не знаех на какво да спра мислите си и подбирах няколко утешителни за мене сцени (венчето от жасмин, библиотеката, Чандернагор), които съзерцавах, и се успокоявах, но филмът стремително се размотаваше към края, виждах отново госпожа Сен на масата да ме гледа лошо или господин Сен да ми казва: „Ако искаш да ми се отблагодариш за доброто…“ И това отново ми напомняше все така остро и пронизително раздялата с Майтреи; трябваше да затворя очи, да се размърдам в леглото, да въздъхна дълбоко, за да прогоня мислите си.
Госпожа Рибейро, след като изчезна за около час, заета с домакинска работа, влезе отново в стаята и ме попита какво искам да пия: чай, уиски или бира. Отказах с толкова уморен жест, че старицата се приближи до леглото ми сериозно загрижена.
— Но ти си болен, Алън — каза тя.
— Не знам какво ми е — преструвах се аз. — В последните месеци съвсем се изтощих, защото не отидох никъде това лято и нещастието на инженера ме разтърси дълбоко. Искам да напусна Калкута за известно време… Имате ли някоя свободна стая, мисис Рибейро?