— Хей, Алън — каза ми Гърти, — защо си толкова мрачен бе, момче? Нима твоето момиче не е до тебе?
Настани се на коленете ми, а на мене ми беше толкова отвратителен този допир, че потреперих целият и я помолих да ме остави, защото съм уморен и болен.
— Да не би да си влюбен? — премигваше тя хитро. — Да не те е омагьосала някоя индийка? Някоя гурелива цветнокожа, каквито ти харесват на тебе…
Смееха се с глас всички. Дойде и госпожа Рибейро, която подреждаше стаята ми.
— Оставете момчето на мира. Хайде, Алън, изпий чаша уиски. Да видиш как всичко минава. Очната операция не е нещо толкова сериозно…
— Но какво си мислите вие, мисис Рибейро, че Алън плаче за тази операция? — попита саркастично Гърти. — Той си има нещо друго, по-сериозно, сигурно момичето му е избягало с някой пътуващ музикант…
— Млъкни — сопнах се й, изведнъж разгневен, и станах от стола.
— Ще те помоля да бъдеш по-учтив с мене — отговори ми тя изчервена. — Тук не си при твоите цветнокожи в Бхаванипур.
— Гърти! — викна Клара и хвана ръката й. — Остави бедното момче.
— Всички много го глезите, „бедното момче“ тук, „бедното момче“ там. Хленчи като жена и се утешава със своите мръсни бенгалци. Никакво право няма той да обижда мене, една християнка.
— Но и той е християнин! — застъпи се Клара.
— Ха, така си мислиш ти, че още е християнин — присмя се Гърти. — Какво казваше, Харолд? Ами когато ти говорел той за индуизма и за неговите крави и ругаел нашия Бог Исус Христос? И сега ще ми казваш на мене да мълча…
Харолд беше извънредно объркан, госпожа Рибейро беше обхваната от паника:
— Я се усмирете!
— Аз си тръгвам — казах аз отпаднало и станах.
Гърти ме погледна нацупено.
— Отива да се моли в храма си. Няма да му помогне Господ…
Прекарах адска нощ. Щом като останах сам (бях се разхождал много по улиците, пушех машинално и се стремях все към туземните квартали, чийто шум, суетня и език ми напомняха дните с Майтреи) и се съблякох, мъката, която умората беше приспала, отново ме връхлетя, този път без да мога да й се противопоставя. Напразно хапех възглавницата, напразно се удрях, за да не крещя. Повтарях: „Майтреи, Майтреи…“, докато престанах да разбирам това име на момиче; звученето му вече нищо не ми напомняше и оставах замаян с лице между възглавниците, без да знам какво се е случило с мене, какво се е скъсало вътре в мене, какво става. Мислите ми скачаха от едно нещо на друго, без никаква връзка, виждах отново Тамлук Садия и други безбройни места, които познавах, без да разбирам нищо. Само ме беше страх да мисля за всичко, което можеше да възкреси лицето на Майтреи от вечерта на раздялата или гласа на господин Сен, който ми казва: „Good-bye, Алън!“; или погледа на госпожа Сен и нейното настойчиво „Вземи си чая!…“ Сгърчвах се всеки път, щом тези сцени се опитваха да се върнат отново в паметта ми. Чувах как Харолд хърка в съседната стая, чувах от време на време часовника на протестантската църква да бие в нощта. За да се успокоя, мислех за смъртта. Да се удавя в Ганг, та Сен да разбере колко искрено обичах Майтреи. На другия ден вестниците биха писали за този млад европеец, самоубил се без причина, намерен в покрайнините на града от лодкарите, които се прибирали вечерта. Майтреи би припаднала, като научи, госпожа Сен би се разкайвала, защото и тя тогава би разбрала колко искрено и всеотдайно съм обичал Майтреи. Мисълта за смъртта беше единственото ми успокоение. Премислях с наслада всеки епизод, всеки жест: как пиша писмо на господин Сен, отправям се към моста и плача — ей така, само няколко сълзи, после от перилата гледам надолу как текат жълтите тинести води, завива ми се свят и — край… И пак завъртвах филмовата лента отначало. Така съм заспал призори.
Събуди ме Харолд, за да ми каже, че ме търсят по телефона. Втурнах се като луд в хола само по пижама. Веднага познах гласа на Майтреи, който поглъщах закопнял, макар че ме беше страх да й говоря, за да не ме чуе Харолд или някой от пансионерите на госпожа Рибейро. Казваше ми нещо, което по-скоро отгатвах, защото говореше тихо, навярно за да не събуди другите, и постоянно я давеха сълзи. Гласът й като че ли идваше от затвор, от заключена килия, толкова сърцераздирателен беше и копнееше за свобода.