Свами се опита да научи какво става с мене, но когато му казах, че съм дошъл пеша от Калкута и че не съм ял, защото нищо не мога да ям, се изплаши и ме помоли да си тръгна веднага, да не би да се разболея, да ме разтресе маларията (знаеше, че страдах преди една година от малария) и разни други неща. Държеше заповеднически тон и навярно ме презираше много, като ме виждаше обхванат от страст и мъка. Тези индийски отшелници никога не могат да те утешат, защото им се струва недостойна за утешение поробената от болка душа и техният идеал за неумолима безучастност няма нищо общо с човешкото страдание, с мизериите на съществуването. Живеят някак съвсем като богове тези хора, чийто идеал е върховната невъзмутимост.
Впрочем, тъй като аз не бях дошъл в манастира за утешение, а само защото бих могъл да видя отново моята Майтреи, онази от спомените, истинската, думите на Свами не ме засегнаха особено, само ме накараха да се чувствам по-самотен. Тръгнах, благодарих за плодовете и сладкишите, които ми беше донесъл един калугер. Не поех обаче по обратния път, а потеглих по-нататък по същото шосе, към Ранагхат. Стигам в Бали почти по залез-слънце. Търся и тук река Ганг, гледам я дълго и пуша бавно, гледам я как тече ленива и пълноводна към нашия град. Седя на камък, заобиколен от няколко деца, които в началото ми викат на изкълчен английски „бяла маймуна“; после, като виждат, че не се сърдя, а ги гледам замислен със сълзи в очите, се приближават до мене смутени — започвам да говоря с тях на бенгалски и да им раздавам дребни монети. Придружават ме тържествено до края на селото. Малко хладна след дъжда, но ясна и подканваща към път вечер. Скоро оставам сам на шосето. Минават понякога коли за Калкута с големи запалени фарове. Някой и друг забързан човек. Чудя се колко рано си лягат хората в Индия!… Спомням си тогава Бхаванипур и като че ли гореща вълна се качва в гърлото ми. Усилвам крачка. Спирам се само пред едно магазинче да си купя цигари „Сизърс“ — единствените, които намирам. Светеше карбидна лампа и няколко пътници си почиваха, като пушеха „Сизърс“ и вдишваха дима бавно, спокойно. Всички ме погледнаха с учудване, а един даже излезе на шосето да ме види как тръгвам по-нататък, сам, в мрака пред мен.
Не зная до колко часа съм вървял и през какво село съм минал. Нито ми се спеше, нито се чувствах уморен, а този вървеж в мрака започваше даже да ми харесва, да приспива донякъде мислите ми и малко да ме ласкае, защото мислех, че правя това от преголяма мъка, правя го за Майтреи. Намерих по пътя, на няколко метра от канавката, покрита чешма и спрях да си почина. Заспал съм неусетно с глава, подпряна на шлема, направо върху плочите. Все същите сънища с Майтреи, които ме будеха от време на време и ме караха да треперя от студ и самота. Дойдоха хора на чешмата и шумът ме събуди. (Чудно нещо, въпреки цялата си мъка съзнавах, че нося у себе си петстотин рупии, и щом се приближеха хора, инстинктивно попипвах портфейла си.) Всички ме гледаха учудени, нито един не се осмели да ме заговори, тъй като, макар дрехите ми да бяха опръскани с кал и платнените ми обувки — разкривени, се виждаше все пак, че съм сахиб, и то бял сахиб.
Наплисках лицето си и тръгнах по-нататък, този път по-бързо и по-съсредоточено, защото шосето ставаше по-многолюдно сега, на зазоряване. Гледах повече земята. Спирах се само когато измежду палмите или на някой завой по шосето можех да зърна реката. Не зная каква утеха ми даваше Ганг, за който знаех, че се отправя натам, откъдето бях дошъл, към града на Майтреи. Почти не се сещах вече за извора на мъките си. Не се питах какво ще каже Харолд или госпожа Рибейро. Радвах се единствено, че може да дойде Кхока, и като научи, че съм излязъл преди ден и не съм се върнал, ще каже това на инженера. Бих искал Сен да повярва, че съм мъртъв, да размисли малко върху това, което беше направил.