Този ден ядох в един хан близо до Ранагхат. Ядох ориз с къри и варена риба, ядох с ръка като индиец, за изненада и радост на другите сътрапезници, които впрочем ме бяха чули да говоря на елегантен бенгалски. Само видът ми ги караше да се замислят. Досещах се, че имам разкривено лице с покарала брада, със сплескана от съня коса, мръсни дрехи и черни ръце.
Започнах да се забравям, да забравям за себе си и това ме тласкаше още повече напред по пътя. Вървях до залез-слънце, без да мина покрай други села, натъквах се само на волски коли и на някой раздрънкан камион. Беше страшна жега през онзи ден и се спирах на всяка чешма да пия и да си наплискам лицето. Легнах си едновременно с изгряването на звездите до едно огромно мангово дърво, израснало само край изоставен рибарник. Дълго ме мъчиха комарите, но в края на краищата умората ме надви и се събудих едва късно през деня с изтощено тяло, почти без да разбирам къде съм… Навярно съм сънувал нещо ужасно, защото се събудих потен и треперещ. Поех почти бегом по шосето напред. Беше ден на безпаметно скитане, от който не си спомням нищо, с изключение на факта, че питах като насън един каруцар къде се намирам и как мога да стигна до гара. Упъти ме към една железопътна спирка близо до Бърдван, която намерих по мръкнало. Първият влак идваше чак на разсъмване и не спираше тук. Трябваше да се кача в пътнически влак около полунощ във вагон от III класа (защото не смеех да вляза в друго купе), с който пристигнах в Бърдван.
Отначало ме ослепяваха и плашеха електрическите фенери по спирките. Бях като болен, събуден при тревога, почти замаян, не знаех на кое гише да отида да си купя билет за интерклас (този път ме беше срам да се блъскам със старци и дрипльовци пред гишето за трета класа, срамувах се не от себе си, а от няколкото евроазийци и англичани на перона, които гледаха дрехите ми много подозрително). Чаках прегърбен и настръхнал бързия влак от Лакнау, като пиех чай и се опитвах да възстановя бягството си от началото му. Имаше бели петна от часове, от нощи и тези дупки в паметта ми ме занимаваха натрапчиво. „Дали не съм полудял?“ — питах се аз. Заповядвах си да не мисля за нищо. „Всичко ще мине, всичко минава“ — си казвах. (Оттогава научих този припев, който стана по-късно истински лайтмотив в живота ми.)
В Хаура бях отново развълнуван, сякаш все очаквах да срещна някого от Бхаванипур. (Спомням си, че ставаше дума за пътуване до Миднапур, и макар това да ме измъчваше достатъчно, защото ме отдалечаваше още повече от Майтреи, все пак в него имаше и някаква утеха, защото вече не се намирах в един и същи град със Сен и не рискувах да го срещна.) Колата ме закара вкъщи точно в момента, когато полицията от Парк Стрийт започваше разследване за моето издирване. Госпожа Рибейро едва не припадна, като ме видя да слизам от таксито със счупен шлем, небръснат от четири дни, с мръсни дрехи.
— Къде беше, за бога, къде беше? Постоянно телефонираха от Саут хиляда сто четирийсет и четири за тебе и онова момче, мистър Чатарджи, Кхока, както му казват там, идваше постоянно да те търси… Господи, господи…
Оставих я да говори и отидох да се измия. Банята беше единственото нещо, което исках сега. Харолд телефонира от канцеларията си да пита дали има някакви вести и когато госпожа Рибейро му казала, че съм си дошъл и как съм си дошъл, момчето взело кола, за да ме види по-бързо.
— Браво бе! Браво бе! — стискаше той, без да иска, ръцете ми. Това вълнение ми подейства добре и го потупах по рамото.
Опита се да ме утешава:
— Нищо, нищо, старче. Ще мине и това. Но какво става с тебе? Къде беше досега?
— Разхождах се. Нищо важно, просто разходка.
Усмихвах се.
— Ти какво правиш?
— Вчера идваха разтревожени момичетата. Искахме да организираме нещо в „Чайна-таун“, от радост, че си се отървал от лапите на идолопоклонството. Леле! Какво става с тебе? Идва оня черният да те търси. Стори ми се, че малко се поразсърди. Писна ми от него и му казах да се маха. „Сега пак е християнин“ — така му казах…
Кхока ми телефонира веднага следобед от една книжарница на Асутош Мукарджи Роуд, където имаше приятели. Каза ми набързо, че са станали важни събития и че трябва непременно да мине да ме види. Помолих го да вземе кола. Чаках го на верандата.
— Къде беше? — попита ме той.
— После ще ти кажа — отговорих малко сопнато. — Разкажи ми какво ново…
Извънредно много нови неща. Искали да омъжат Майтреи, но тя крещяла, че ще признае на мъжа си в брачната нощ, че е спала с мене, и ще компрометира цялото семейство, защото ще я изгонят със скандал и целият град ще разбере за нейния позор. Инженерът, като я чул, така я ударил веднъж по лицето, че паднала на земята, цялата в кръв. Но той получил веднага криза и бил закаран в болница. Вече съвсем не виждал. Ще го оперират до ден-два, ако се успокои. Но той е толкова развълнуван, че и лекарите се страхуват. Майтреи я затворили в една стая, след като госпожа Сен извикала шофьора да я бие с пръчка в нейно присъствие, докато изпаднала в безсъзнание. Тя искала и Кхока да направи това, но той избягал. Чабу се опитала да се самоубие с креолин. И тя сега е в болница. Майтреи ми беше изпратила плик, в който едва е имала време да сложи клонче цъфнал олеандър, а на едно от листата релефно беше написала с остър молив: „Алън, последен подарък от мене.“ Молеше ме да не тръгвам до пет дни. Не знаела нищо за бягството ми и по-добре, че не знаела. Би решила, че съм се самоубил, и кой знае каква глупост можела да направи.