Слушам го като в просъница, опитвам се да се убедя във важността и последиците от вестите, донесени от Кхока, но не разбирам почти нищо освен факта, че Майтреи страда още повече и че е затворена. Кхока ми иска няколко реда за Майтреи, но си спомням обещанието, дадено на Сен, и му отказвам.
— Какъв смисъл има? — казвам му тъжно. — Какъв смисъл има сега? Нека ме забрави. Трябва да ме забрави, за три или пет години, докато стане отново моя…
Изведнъж разбирам, че бълнувам. Започвам да плача глупаво, после чувствам, че всичко около мене се върти, и му казвам:
— Ако можех да я обичам, само ако можех. Но не я обичам.
Кхока ме гледа озъбен.
— Бих искал да я обичам — крещя аз, — бих искал да съм в състояние да я обичам…
Идва учудена госпожа Рибейро И ме пита какво ми е.
— Бих искал да обичам Майтреи — й казвам аз през сълзи. — Защо не мога да я обичам? Какво й направих аз? Какво искат те от мене? Какво искате вие от мене?…
После си спомням за едно сутрешно обаждане на Майтреи.
— Сбогом, Алън, сбогом, скъпи мой. Ще се срещнем отново, мили, в отвъдния живот. Ще ме познаеш ли тогава? Ще ме очакваш ли? Очаквай ме, Алън, не ме забравяй. Аз те очаквам. Друг няма да се докосне до мен…
Аз можах да й кажа само: „Майтреи, Майтреи…“
Заминах на седмия ден от раздялата ми с Бхаванипур. Заминах си, след като последните две нощи прекарах скрит пред къщата им и чаках за светлина в стаята на Майтреи. През цялото време тя остана тъмна.
Чабу умря същия ден.
XIV
Месеците, които прекарах в Хималаите, в една хижа между Алмора и Раникхет, са прекалено тъжни и спокойни, за да мога да ги представя като неестествено продължение на любовта и раздялата ми с Майтреи.
Аз пристигнах тук, след като бях избягал последователно от Делхи, Шимла, Наини-Тал, където срещах прекалено много хора и най-вече — прекалено много бели. Страхувах се от хората, защото трябваше да отговарям на поздравите им, да говоря маловажни неща, да си губя времето; не можех да остана толкова сам, колкото исках. Сега самотата ми беше и утеха, и храна. Малко наши съвременници, предполагам, познават по-сурово и по-безнадеждно уединение от моето. От октомври до февруари виждах само един човек — пазача на хижата. Само той можеше да влиза в моята стая от дърво, само с него говорех веднъж или два пъти дневно, когато ми носеше храна или сменяше каната ми с вода. Прекарвах цялото време в гората, понеже в околностите на Алмора са най-хубавите борови гори в Хималаите. Кръстосвах ги надлъж и шир, като пред вътрешните ми хоризонти се явяваше все същата въображаема любов с Майтреи, представях си най-различни случки, една от друга по-фантастични, до които ние двамата достигахме щастливи — срещаме се в несмущавана от никого самота или в мъртвата крепост Фатехпур-Сикри, или в някоя изоставена колиба в джунглата.
По цял ден се отдавах на все същата фантастична мечта, която изолираше Майтреи и мене от останалите хора. Отдавна забравени факти си възвръщаха жизнеността и моето въображение ги допълваше, задълбочаваше и свързваше помежду им. Пренебрегнати навремето подробности сега променяха цялото ми вътрешно полезрение. Където и да отидех, все нея срещах — сред борове и брези, по скали и пътища. Толкова много живеех с тази чудна приказка, че всеки зов отвън ме плашеше, караше ме да страдам почти физически. Знаех, че Майтреи там, в килията си в Бхаванипур, не по-малко мисли за мене, за нашия съвместен живот. И това сливане във въображенията ни свързваше сякаш над събитията, свързваше ни напук на раздялата и смъртта.