Отвори вратата към гаража и го лъхна студен въздух. Дъф си помисли, че за да се срещат на толкова неприветливо място, явно са били много влюбени. На пода насред помещението стоеше надупченото волво на Банко. Понеже вратата откъм пасажерската седалка беше отнесена, криминалистите бяха покрили отвора с брезент, за да опазят от нощните набези на плъховете евентуални следи в колата. Дъф спря пред тъмната стаичка и си пое дъх. Решението беше взето. Оставаше само да действа. Натисна дръжката и пристъпи в мрака. Затвори вратата. Вдъхна миризмата на амоняк от фотографски проявител, смесен с фиксаж; изчакваше зениците му да се разширят.
— Дъф? — чу се от тъмното.
Същият дружелюбен, малко плах глас го събуди по време на оперативката сутринта. Същият дружелюбен, малко плах глас го бе будил толкова сутрини в мансардата. Дъф вече нямаше да чува този дружелюбен, плах глас. Не и по същия начин, не и в романтична обстановка.
— Кейтнес, не бива…
— Рой, ще ни оставиш ли насаме?
Очите на Дъф, вече привикнали към мрака, проследиха как фотографът излиза.
— Тези видя ли ги? — Кейтнес насочи червен прожектор към три големи, още капещи току-що проявени снимки, закачени да съхнат върху простора.
На едната се виждаше колата на Банко. На другата — обезглавеното му тяло върху асфалта пред колата. Третата представляваше кадър в близък план: повърхността на порезната рана на врата му. Кейтнес я посочи.
— Според нас е била нанесена с голямо острие, каквото има сабята на Свено.
— Аха. — Дъф се взираше в снимката.
— Открихме следи от чужда кръв по гръбначния стълб. Интересно, нали?
— Какво имаш предвид?
— Свено или убиецът явно не си е измил старателно сабята и когато е минала през гръбнака ето тук — тя посочи — острието е оставило стара, засъхнала кръв по трупа. Успеем ли да установим кръвната група, може да ни е от полза при разследването на други убийства.
Стомахът на Дъф едва не се обърна и той се подпря на плота.
— Още ли ти е зле? — попита Кейтнес.
Той вдиша дълбоко няколко пъти.
— Да. Не. Просто имах нужда да се махна за малко. Трябва да поговорим.
— За какво?
По гласа й разбра, че тя вече се досеща; досетила се е още при нахълтването му в помещението. Заговорила е за снимките, за да овладее паниката си.
— За нас. Вече не можем да се виждаме.
Взираше се напрегнато в лицето й, но тъмнината му пречеше.
— С това ли се изчерпва нашата връзка? — попита задавено тя. — С виждания?
— Не. Не, права си, беше нещо повече. Още по-сериозна причина окончателно да спрем.
— И ще скъсаш с мен, ще ме зарежеш тук, на работното ми място?
— Кейтнес…
Горчивият й смях го прекъсна.
— Впрочем, какво по-подходящо място? На връзка, преминала в потайност, й отива да бъде прекратена в тъмна стая.
— Съжалявам, правя го заради…
— Заради себе си го правиш, Дъф. Не заради децата, не заради семейството, а заради себе си. Не съм срещала по-голям егоист от теб. Не се опитвай да ме убедиш, че мислиш за другите.
— Щом така искаш, добре. Правя го заради себе си.
— И защо ме напускаш, Дъф? Да не се е появила някоя по-млада, още по-наивна девойка, която няма да ти мрънка и да иска да се обвържеш с нея, да пожертваш поне малко? Е, така ще е само в началото.
— Достатъчно оправдание ли ще е, ако сложа на преден план личния си, егоистичен комфорт? Надявам се мисълта, че постъпвам правилно спрямо хората, към които имам задължения, да приспи съвестта ми. Отказвам се от теб, за да получа опрощение, защото умирам от страх да не попадна сред грешниците в деня на Страшния съд.
— И очакваш да се вредиш измежду праведниците ли?
— Не, но решението ми е окончателно, Кейтнес. Кажи ми как предпочиташ да извадя този зъб: бавно или с едно дръпване.