— Защо мъчението да приключи още сега? Ела у нас в четири.
— И какъв е смисълът?
— Да ме чуеш как плача и проклинам, как те умолявам. Тук не мога да го направя.
— Обещах на семейството ми да се прибера в пет.
— Ако не дойдеш, ще изхвърля всичките ти вещи на улицата, а после ще се обадя и ще разкажа за всичките ти любовни подвизи на…
— Тя вече знае, Кейтнес.
— … на тъста и тъщата ти. Ще им разправя как си лъгал дъщеря им и внуците им.
— Кейтнес… — Дъф едва преглътна.
— В четири часа те чакам у нас. Ако се държиш добре и ме изслушаш, ще стигнеш навреме за проклетата ви вечеря.
— Добре де, добре, ще дойда. Но не разчитай това да промени нещата.
Дъф излезе. Криминалният фотограф се беше облегнал на гаражната врата и пушеше.
— Кофти, а? — попита той.
— Моля?
— Да му отреже главата.
— Убийствата винаги са кофти, независимо как са извършени. — Дъф си тръгна.
Лейди стоеше в спалнята пред гардероба на Макбет, заслушана в шума от разхождащи се по паркета речни плъхове. Каза си, че този звук съществува само в нейната глава — килимите са твърде дебели, за да се чува как стъпват гризачи. Тези звуци в главата й скоро щяха да се превърнат в гласове. В онези гласове, от които майка й все се оплакваше, че не й давали мира; същите, дето тормозели и нейната майка, бабата на Лейди. Техни предци им говорели, заповядвали им да ходят насън посред нощ, сами да се тласкат към смъртта. Лейди страшно се изплаши, когато видя в какъв делириум изпадна Макбет по време на вечерята. Нима бе заразила с наследствената си болест единствения си любим човек?
Шумът от бягащи крачета на плъхове толкова отдавна отекваше в главата й. Отказваше да изчезне.
Оставаше й само и тя да хукне да бяга: от звуците, от главата си.
Отвори вратата на шкафа.
Издърпа чекмеджето под рафта. Вътре имаше пликче с прах. Бягството на Макбет. Дали действаше? Дали Лейди щеше да се отърве от натрапчивия шум, ако се отправи към мястото, където Макбет търси спасение? Не й се вярваше. Затвори чекмеджето.
Огледа пратката, пристигнала на рецепцията за Макбет. Пакетът беше увит в хартия, стегната с канап, а отгоре — омотан с прозрачен найлон. Наглед най-обикновен пакет. А сякаш се взираше в нея.
Пак изтегли чекмеджето и извади пликчето. Изсипа малко прах върху тоалетката, нави една банкнота на руло и — малко несигурна как точно се процедира — допря единия й край до едната си ноздра, а другия — до праха, и вдиша — и през носа, и през устата. Не й се получи и след още два неуспешни опита събра праха в линийка, пъхна навитата банкнота по-навътре в ноздрата и смръкна силно, придвижвайки долния край на книжната тръбичка по протежение на линийката прах. Изсмука го. После поседя, оглеждайки отражението си. Шумът от крачетата изчезна. Тя си легна.
— Ето ги! — извика Сержанта.
Застанал пред портата на клуба на „Норс Райдърс“, видя жълтия автобус на затвора да се задава горе по пътя. Беше точно тринайсет и трийсет. Сержанта хвърли поглед към събралите се пред клуба под ръмящия дъжд. Всички се явиха, за да посрещнат ранените, оставени по принуда в ръцете на полицията онази вечер. Дойдоха и жените: и онези с постоянен приятел сред освободените арестанти, и онези, които скачаха от цвят на цвят. Сержанта се усмихна на засмяното бебе в прегръдките на Бети. Тя се оглеждаше за своя Шон. Дори братовчедите от юг решиха да отложат заминаването си с един ден, за да присъстват на празненството, очертаващо се като паметно събитие заради двойния повод за празник. Освен че приятелите им излязоха от ареста, с убийството на Банко „Норс Райдърс“ си отмъстиха за претърпените загуби и — още по-важно — сдобиха се с нов, много силен съюзник. Защото, идвайки лично в клуба им, за да направи мокра поръчка, Макбет бе продал душата си на дявола, както се изрази Свено. А такава сделка не може да се отмени. Сега той беше в ръцете им точно толкова, колкото те в неговите. Затова Свено нареди да докарат алкохол и дрога, достатъчни да покрият „потребностите“ на среден по големина провинциален град.
Сержанта излезе на улицата и даде знак на автобуса да спре пред портата. Вътре допускаха единствено и само членове на „Норс Райдърс“, идентифицирани със стопроцентова сигурност. Така гласеше новият вътрешен правилник.
Един по един събралите се излязоха, докато стeреоуредбата в клуба дънеше „Let’s Spend The Night Together“. Някои просто влязоха, други минаха през вратата с танцова стъпка. Вътре другарите ги посрещаха с яки потупвания по гърба, а дамите — с прегръдки и сочни целувки.