— Това е чудесно, но алкохолът е вътре! — извика Сержанта.
Избухнаха възгласи и смях. Започнаха да влизат в клуба. Сержанта остана на портата и огледа още веднъж обстановката. Автобусът се спускаше по пътя. Чанг и още двама души вардеха портата. Претърсиха околните празни фабрични халета — да не би някой да ги шпионира оттам. Небето на запад сякаш започваше да синее. Вероятно беше настъпил мигът да се отпусне. Навярно Свено беше прав. Предстояха им по-светли дни.
Сержанта влезе, отказа да му сипят твърд алкохол и отпи от бирата си. Сега празнуваха, но времената все още бяха критични. Огледа се. Шон и Вети се натискаха в един ъгъл, приклещили бебето помежду си. Шантав начин да прекършиш един едва-що започнал живот, помисли си Сержанта. Но, от друга страна, нима е чак толкова лошо да бъдеш задушен от истинска любов?
— Ездачи! — провикна се той.
Намалиха музиката. Разговорите замлъкнаха.
— Днес е радостен и същевременно тъжен ден. Не сме забравили загиналите. Но за всяко нещо си има време — и за скръбта, и за щастието. Днес ще празнуваме! Наздраве!
Последваха възклицания и вдигнати чаши. Сержанта отпи здравата и избърса пяната от брадата си.
— Това е ново начало — продължи той.
— На речта ли? — извика Шон. Разнесе се одобрителен смях.
— Ние изгубихме наши хора, те — свои. Пратката от Съветския съюз потъна под моста. — Смехът секна окончателно. — Но, както ми каза по-рано днес мъжът, чието име всички знаете, „с този безумец на директорския стол ни чакат по-светли времена“.
Разнесоха се нови радостни възгласи. Сержанта усещаше, че би могъл да говори още, да каже две-три думи за клуба, за задружността, за пожертвователността. Но бе заел достатъчно място и време. Само той знаеше, че в момента Свено чака зад кулисите. Настъпи мигът на звездната му поява.
— А сега искам да дам думата на…
В последвалата драматична пауза той чу нещо. Басово, гълголещо ръмжене на камион с мощен двигател, работещ на твърде ниска предавка. По пътищата е пълно с некадърни шофьори.
— … на…
Чу се трясък. Портата изхвърча от пантите, досети се Сержанта. Някой се опитваше да засенчи звездата на вечерта.
Дъф стоеше на улицата пред сивата пететажна жилищна сграда. Погледна си часовника. Четири без пет. Времето щеше да му стигне да говори с Кейтнес, а после да спази уговорката си във Файф. Натисна звънеца.
— Качи се — обади се по домофона Кейтнес.
След разговора им в тъмната стаичка той се отби в „Зидаря“, седна в сепаре и си поръча бира. Можеше, разбира се, да поработи в кабинета си, докато чака да наближи четири, но Макбет му бе наредил да пази леглото във Файф. Дъф си изпи бирата и си поръча втора. Отвори му се възможност да поразмисли.
Сега тръгна да се качва по стълбите, но не с тътрещите се, тежки стъпки на осъден, крачещ към ешафода, а с пъргавите, леки стъпки на човек, комуто предстои трудно изпитание, ала няма да му коства главата. На човек, нетърпелив да започне живота си отначало.
Вратата към апартамента стоеше отворена.
— Влизай! — извика отвътре Кейтнес.
Той си отдъхна, като видя, че е събрала багажа му върху масичката в коридора. Тоалетен несесер. Тример. Две-три ризи и бельо. Тенис ракета — тя му я подари, защото и двамата играеха, но той така и не я бе използвал. Колие и чифт перлени обици — подарък от Дъф. Плъзна пръсти по бижутата. Тя ги носеше често.
— Тук съм — обади се Кейтнес от спалнята.
Стереоуредбата свиреше. Елвис. „Обичай ме нежно“.
Дъф тръгна към отворената врата колебливо, с натежали крака. Още оттук усещаше уханието на парфюма й.
— Дъф — леко изфъфли тя, когато той застана на прага. — Ще ти върна всичко, което си ми дал, но очаквам нещо на сбогуване.
Лежеше на леглото по черно бюстие и найлонови чорапи. И тях й ги бе купил той. Върху нощното шкафче стоеше кофичка за лед с отворена бутилка шампанско — Кейтнес очевидно се бе почерпила доволно. Жадно я погълна с очи. Беше най-красивата, най-прелестната жена, с която си бе лягал. При всяка нейна поява оставаше поразен от хубостта й, все едно я вижда за пръв път. И усещаше всяка разменена помежду им ласка, припомняше си всички техни бурни креватни изпълнения. А сега се отказваше от това. Завинаги.
— Кейтнес — промълви Дъф и усети как го задавя буца. — Скъпа, скъпа моя красива Кейтнес.
— Ела.
— Не мога…
— Можеш, разбира се. Можеше толкова време, толкова пъти, това е за последно. Поне толкова ми дължиш.
— Няма да е удоволствие. Нито за теб, нито за мен.