— Не искам удоволствие, Дъф, искам удовлетворение. Искам веднъж ти да лазиш в краката ми, да преглътнеш егото си и да се подчиниш на моите желания. Сега искам това. Само това. После си обирай крушите и се прибирай да вечеряш с онази, дето вече не я обичаш. Ела — и оттук виждам, че си готов…
— Не, Кейтнес. Не мога. Ти каза, че ще се задоволиш с толкова от сърцето ми, колкото мога да ти дам. Аз обаче не мога да ти дам трохи, Кейтнес. Тогава ще излъжа и теб, и майката на децата ми. Ти си права: не я обичам. — Пое си дъх. — Не я обичам, защото бях забравил. Но сега си спомних: обичам я, винаги съм я обичал. И преди малко ти изневерих със съпругата ми.
Видя колко силно я жегна признанието му. Тънкият фалшив слой перверзност се напука и отстъпи пред черен шок. Очите й се наляха със сълзи, тя се сгърчи, придърпа чаршафа и се покри.
— Сбогом, Кейтнес. Мрази ме, както заслужавам. Ще тръгвам.
До входната врата Дъф взе дрехите и тоалетните си принадлежности и ги пъхна под мишница. Ракетата остави; в селско имение не се играе тенис. Загледа се в обиците и колието. От спалнята се чуваха болезнените ридания на Кейтнес. Бижутата бяха скъпи. За тях бе платил суми, твърде високи за заплатата му, но сега, в ръката му, нямаха стойност. Можеше да ги даде само на заложна къща. Щеше ли обаче да понесе мисълта, че друга жена ще носи тези бижута?
Поколеба се. Погледна си часовника. Остави вещите си, взе бижутата и се върна в спалнята.
Виждайки го, тя престана да плаче. По мокрото й от сълзи лице се стичаше размазан черен грим. Тялото й се разтресе от последно ридание. Единият чорап и едната презрамка се бяха смъкнали.
— Дъф… — прошепна тя.
— Кейтнес… — едва преглътна той.
Сладка премала в стомаха, бучаща кръв в главата. Бижутата издрънчаха върху пода.
Сержанта грабна ловната пушка зад бара и притича до прозореца, а хората зад него се спуснаха към оръжейния сейф. Навън наистина стоеше камион, паркиран странично пред клуба. Двигателят работеше. Портата още висеше на предната броня. Както и размазаният Чанг. Сержанта опря приклада на рамото си и в същия миг брезентовото покривало над товарната платформа се свлече. Отдолу се показаха бойците от Спецотряда в противните си черни униформи с вдигнати оръжия. Върху платформата обаче имаше нещо още по-противно; и то буквално смрази кръвта на Сержанта. Три страшилища: две, изработени от стомана, стояха върху лафети. Захранваха ги ръчно с патрони, цевите им се въртяха и стреляха последователно, а това позволяваше картечниците да се охлаждат. Третото се намираше по средата: плешив, жилест, хърбав мъж. Сержанта го виждаше за пръв път, ала го обзе чувството, че винаги го е познавал, че неизменно се е намирал наблизо. Той вдигна ръка и извика:
— Преданост и братство!
— Калени в огън, сплотени до последна капка кръв! — отговориха му другите.
Последва проста команда:
— Огън!
Какво друго? Огън, разбира се.
Сержанта се прицели в мъжа и дръпна спусъка. Един изстрел. Последният.
От небето, през мъглата към мръсния пристанищен град в ниското падаше дъждовна капка. Летеше към капандура, под която се любеха мъж и жена. Мъжът безмълвно повдигаше и спускаше хълбоци — бавно, но мощно. Жената под него го поемаше нетърпеливо и стенеше, впила нокти в чаршафа. Грамофонната плоча отдавна бе престанала да свири сладостната си мелодия, а игличката стържеше монотонно и ритмично — точно като движенията на мъжа — по етикета на плочата с отпечатана върху него заповед „Обичай ме нежно“. Любовниците изобщо не чуваха стърженето, сякаш бяха слепи и глухи за всичко, освен за повтарящото се движение, в което бяха впримчени. Сякаш дори бяха забравили за присъствието на другия, докато яростно блъскаха тела едно в друго в опит да избият демоните от себе си, да отблъснат реалността, околния свят, града, деня и да се съсредоточат само върху тези минути, върху този мимолетен час. Капката обаче така и не стигна до прозореца над тях. Студени вихри я отнесоха на изток от реката, разполовяваща града напречно, и на юг от закритата железопътна линия, разделяща го надлъжно на две.
И капката полетя надолу към индустриалната зона, покрай угасналия комин на „Естекс“, продължи на изток към заградена, ниска дървена сграда между затворените фабрики. Там дъждовната капка приключи въздушното си пътешествие и тупна върху гол череп на хърбав мъж. Прокара бразда по челото му, увисна от късите му мигли, отрони се и потече по буза, никога невидяла истинска сълза.
Ситон не усети нито дъждовна капка, нито куршума на Сержанта. Застанал разкрачен върху товарната платформа с вдигната ръка, той беше безчувствен към всичко освен към вибрациите, докато цевите сипеха картеч; усещаше как вибрациите се предават от стъпалата към хълбоците му, как грохотът притиска тъпанчетата му. В един момент цевите започнаха да изригват картеч още по-скорострелно и тогава от приглушено тракане звукът прерасна в рев, а после — в непрекъснат вой. Същевременно клубът пред очите му се разпадаше под оловната градушка и Ситон усети и жегата, излъчвана от двете машини. Защото те представляваха точно това — адски машини с едно-единствено предназначение: лакомо да гълтат метала, с който ги тъпчат, и светкавично да го бълват през цевите си подобно на роботи булимици.