Засега стрелците не виждаха колко големи са нанесените поражения вътре, но разрушенията започнаха малко по малко да се откриват, защото падаха прозорци и врати. Цели части от стените рухнаха. На входната врата се показа жена. Част от главата й беше отнесена, но тялото й продължаваше да се тресе като от електрически ток. Ситон получи ерекция. Сигурно заради вибрациите по платформата.
Едната картечница млъкна.
Ситон се обърна към стрелеца:
— Всичко наред ли е, Ангъс?
— Свършихме си задачата! — извика му в отговор младият мъж и отметна настрани русия си перчем.
— Никой няма да спира, преди аз да дам заповед.
— Но…
— Ясно? — изрева Ситон.
— Заради Банко ли? — преглътна с мъка Ангъс.
— Нали ви казах! Заради Банко! Огън!
Картечницата на Ангъс пак затрака. Ситон обаче видя, че Ангъс е прав. Мисията беше изпълнена. Пред тях нямаше и педя площ, непревърната в решето. Всичко тънеше в разруха и смърт.
И въпреки това Ситон изчака още малко. Затвори очи, довери се на интуицията си. Наистина: беше време да дадат малко почивка на двете дами.
— Спри! — извика той.
Картечниците замлъкнаха.
От разгромения клуб се вдигна облак прах. Ситон затвори очи, вдиша въздуха. Облак от души.
— Какво става? — попита Улафсон от платформата.
— Пестим муниции — отвърна Ситон. — Следобед ни чака още една задача.
— Кървиш, шефе! Виж си ръката!
Ситон погледна якето, прилепнало към лакътя. От дупката в плата течеше кръв. Леко притисна раната с длан.
— Дреболия — подхвърли той. — Вадете пистолетите. Влизаме да преброим телата. Който открие Свено, веднага да ми докладва.
— Ако намерим оцелели? — попита Ангъс.
Някой се засмя.
Ситон избърса дъждовна капка от бузата си.
— Повтарям заповедта на Макбет: никой от убийците на Банко да не остане жив. Този отговор достатъчно ясен ли ти е, Ангъс?
Двайсет и първа глава
Мередит простираше изпраните чаршафи на верандата пред входната врата. Обичаше тази къща — селска, непретенциозна, традиционна, семпла и много практична. Чуеха ли, че тя и Дъф имат къща във Файф, хората автоматично си представяха луксозно имение. Навярно вземаха за превземка разказите й колко простичко живеят. Според техните представи жена с нейната фамилия не би се задоволила със скромен дом.
Тя изпра всички чаршафи в къщата, та Дъф да не си помисли, че е изпрала само комплекта от семейното легло. Там щяха да си легнат един до друг тази вечер. Да забравят болезнените спомени, да загърбят миналото. Да съживят някогашните чувства. Те просто бяха задрямали. При тази мисъл я обзе топлина. Интимното им преживяване на скалата преди обяд беше толкова приятно. Колкото и през първите години от връзката им. Не, дори още по-хубаво. Мередит затананика мелодия, навярно чута по радиото. Не знаеше точно какво се пее. Закачи и последния чаршаф, приглади мократа тъкан, вдъхна приятното ухание. Вятърът повдигна чаршафа и слънчевата светлина плъзна по лицето и роклята й. Топъл, приятен, лъчезарен ден. Какъвто трябва да е и животът. Обичай, работи, живей. В тези ценности я бяха възпитавали и тя още вярваше в тях.
Чу крясък на чайка, заслони очи с длан и погледна нагоре. Какво търсеше тук чайка, толкова далече от солена вода?
— Мамо!
Прането висеше на няколко реда и тя се заизвива, за да се провре с танцови движения между чаршафите. Стигна до входната врата.
— Кажи, Юън?
Синът й седеше на пейка до прозореца; опрял брадичка на ръката си, примижаваше срещу ниското следобедно слънце.
— Тате няма ли да се прибира вече?
— Всеки момент. Как върви със супата, Емили?
— Отдавна е готова — отвърна дъщерята и добросъвестно разбърка съдържанието на голяма тенджера.
Зеленчукова супа. Обикновено, питателно селско ястие.
Юън издаде напред долната си устна.