— Но той обеща да се прибере преди вечеря.
— Като си дойде, ще го обесиш за неспазено обещание — пошегува се майката и го погали по русата коса.
— Всички лъжци ли ги бесят?
— Без изключение. — Мередит си погледна часовника. Понеже само Стария мост беше отворен, най-вероятно Дъф се бе забавил заради задръстване.
— Кой? — попита Юън.
— Какво кой?
— Кой беси лъжците? — Юън гледаше отнесено, сякаш говори на себе си.
— Почтените, разбира се.
Юън се обърна към майка си.
— Значи лъжците са големи глупаци, защото те са повече от почтените и могат да ги надвият и да ги обесят.
— Чуйте! — извика Емили.
Мередит наостри уши. И наистина чу. Далечно боботене на приближаващ двигател.
Юън скочи от пейката.
— Идва си! Емили, да се скрием и да го изплашим!
— Хайде!
Децата се втурнаха в спалнята, а Мередит отиде до прозореца. Заслони очи с ръка. Изпитваше необяснимо безпокойство. Навярно просто се боеше, че онзи Дъф, който ще се прибере, няма да е същият, дето тръгна за работа оттук преди обяд.
Дъф изключи от скорост и пусна колата по инерция по наклонената чакълеста алея към къщата. Камъчетата трополяха и стържеха под гумите подобно на подземни тролове. От дома на Кейтнес Дъф кара като луд. Наруши желязно спазван досега принцип: никога да не се възползва за лични цели от подвижната сигнална светлина в жабката. Но сега я пусна и си проби път през колоната до Стария мост. Там обаче пътят ставаше толкова тесен, че дори с буркан на покрива му се наложи да се въоръжи с търпение, докато пъплеше едва-едва.
Дъф рязко натисна спирачката и троловете млъкнаха. Изгаси двигателя и слезе. Слънцето блестеше в белите чаршафи, които му махаха за добре дошъл от верандата. Мередит бе изпрала цялото спално бельо, та Дъф да не си помисли, че е изпрала само чаршафите от тяхното легло.
И макар да се чувстваше преситен от плътски ласки, мисълта го стопли. Защото с Кейтнес скъсаха окончателно. На прага, докато го изпращаше, тя избърса последната си сълза, целуна го за сбогом и каза, че вратата й вече е затворена за него. Веднъж решала ли да сложи край, повече не се обръщала назад. Някой ден вероятно друг щял да влезе през тази врата. Дъф й го пожела от все сърце. Другият ще бъде щастливец, добави кавалерски. Долу, на улицата, подскочи от облекчение, от щастие заради новопридобитата свобода. Вече нищо не го ограничаваше да бъде заедно със съпругата и децата си. Чудно нещо е животът. Чудно и прекрасно.
Тръгна към верандата.
— Юън! Емили!
Обикновено изскачаха от къщата и хукваха да го посрещнат. Но се случваше и да се скрият, за да го нападнат от засада. Дъф се запровира между прострените чаршафи.
— Юън! Емили!
Спря. Стоеше скрит между чаршафите, докато те хвърляха издължени движещи се сенки върху пода на верандата. Вдъхна уханието на сапун и сладка вода. Долови и друга миризма. Усмихна се. Зеленчукова супа. Усмихна се още по-широко при мисълта как Юън, след като си получи подаръка, ще настоява да му залепят фалшивата брада, преди да седнат на масата. Цареше пълна тишина. Атаката от засада се очакваше всеки момент.
Сенките на чаршафите бяха напръскани със слънчеви петънца.
Дъф прикова поглед в тях.
Плъзна очи надолу по себе си. Пуловерът и панталонът му също бяха осеяни с множество разположени слънчеви точици. Сърцето му прескочи. Прокара пръст по близкия чаршаф. И мигом напипа дупчица. После още една. Дъхът му секна.
Дръпна настрани чаршафа.
Кухненският прозорец беше изпочупен, стените — надупчени толкова нагъсто, че едва личаха участъци здрав бетон. Погледна през строшения прозорец. Тенджерата върху котлона приличаше на решето. Върху печката и пода бе разплискана жълтозелена супа. Още вдигаше пара.
Искаше да влезе. Трябваше да влезе. Но нямаше сили да го направи. Обувките му се приковаха към пода на верандата. Волята го напусна.
В кухнята няма никого, каза си той. Празна е. Може и останалата част от къщата да е празна. Разрушена, но празна.
Може да са слезли до сауната. Навярно не всичко е изгубено.
Отскубна се от вцепенението си и мина през отвора, където допреди часове имаше врата. Първо провери детските стаи — на Емили, после на Юън. Надникна в гардеробите, нацепени от куршуми, и под леглата. Не откри никого. И гостната пустееше. Тръгна към последната стая — семейната спалня с широкото меко двойно легло. В неделя сутрин децата идваха, лягаха при тях и четиримата се гушкаха, гъделичкаха си пръстите на краката, смееха се, бъбреха си за шантави и за съвсем обикновени неща и се боричкаха кой ще стане пръв.