— Наистина ли смятате…
— Моля, вдигнете ръка, преди… — Ленокс понечи да прекъсне журналиста, но Макбет го спря с жест и кимна на Кайт да продължи. Няма да остане длъжен на този арогантен проклет мърморан.
— Наистина ли смятате, че проведените от вас акции не търпят никакви критики? В рамките на един-единствен следобед сте отнели живота на седем души, часове преди това освободени от ареста, на девет члена на банда, повечето с чисти досиета, и на още шест жени, а, доколкото ни е известно, те не са участвали в престъпления на „Норс Райдърс“. За капак ни съобщавате за загинало семейство от Файф. Значи, още невинни жертви. Как при това положение твърдите, че не сте допуснали нито една грешка?
Макбет погледна Кайт. Венец от тъмна коса обрамчваше голото му теме. Мустакът очертаваше втора уста около неговата — неизменно тъжна. Заклет мърморко. Макбет се питаше какво ли е отредила съдбата на този човек. Прегледа листовете си. Извади нужния. Сам си написа черновата, после Лейди и Ленокс пипнаха текста. Пое си дъх. Чувстваше се в перфектния баланс; беше си взел оптимално количество от лекарството. А сега му поднесоха сервис, идеален за разгромяващ ретур.
— Прав е. — Макбет огледа присъстващите. — Допуснахме грешка. — Млъкна и изчака да стане още по-тихо, тишината да стане непоносима, задушаваща, да закрещи за някакъв звук. Сведе очи към листа. Трябваше да вложи емоция, за да не звучи, все едно просто чете от предварително написан текст. — В демокрацията има правила. Днес те ни задължиха да освободим неколцина арестанти, членове на престъпна банда. Постъпихме съгласно правилата. — Кимна, за да потвърди съждението си. — Закони в демократичната държава дават право на полицията да арестува повторно заподозрян при появата на нови доказателства. Отново действаме в съответствие с правилата. — Още едно кимване. — Правила в демократичните държави постановяват как да реагират силите на реда, ако заподозрян окаже съпротива при арест или, както в нашия случай, открие стрелба по полицията. Действахме в съответствие с тях. — Можеше да продължи още, но и Лейди, и Ленокс го посъветваха да не пресолява манджата. Макбет вдигна показалец и поглед. — Това е всичко, което направихме. Някои го нарекоха подвиг. Други — най-ефикасната и дългоочаквана полицейска акция в мъченическата история на града. Трети — повратна точка в борбата срещу престъпността по улиците ни. — Забеляза как неговото кимване се предаде и на слушателите му. Дори чу няколко полугласни „точно така“. — От позицията на директор ще кажа, че просто си вършим работата. Не можете да искате повече от нас.
Горе, на балкона, Ленокс стоеше готов пред шрайбпроектора и следеше текста в своето копие от речта.
— Тази вечер, не крия, изричам думата „полиция“ с гордост. За бога, хора, нека поне за миг да зарежем предпазливите бюрократични формулировки. Тази вечер проведохме мащабно прочистване — факт. Платихме на Свено и на главорезите му със същата монета. Показвахме им какво чака онези, които дръзнат да посегнат на най-добрите ни кадри…
Около него просветля и той разбра, че на екрана отзад се е появила снимка на Дънкан, а след малко ще се появи и снимка на Банко и Флинс в униформа под изсъхналото ябълково дърво в градината зад къщата им.
— Но наистина допуснахме грешка. Сгрешихме, че не предприехме това прочистване по-рано! Ако бяхме действали овреме, директорът Дънкан щеше да е жив. Щяха да са живи и старши инспектор Банко, служил на този град през целия си живот, и синът му, курсант Флинс, поел по бащиния си път. — Макбет вдиша дълбоко, за да овладее треперенето на гласа си. — Но този следобед усетихме, че е настъпил нов ден. Ден, в който престъпниците нямат думата. В който гражданите се надигат и отказват да търпят повече. Ето ни сега във вечерта на този ден, ознаменуващ само началото на нова ера. Оттук нататък ще продължаваме да прочистваме улиците на града, защото кампанията ни не е приключила!
Макбет благодари за вниманието и остана прав. Посрещна на крака разразилата се буря от аплодисменти. Всички се изправиха, без да спират да ръкопляскат. Очите му се навлажниха заради непресторената реакция на иначе циничната журналистическа гилдия. Реакция в отговор на изиграния от него театър. Накрая Кайт също стана и заръкопляска, макар и малко по-вяло. Макбет се запита кое го е подтикнало за кратко да забрави за непоправимия си негативизъм. Дали Кайт бе усетил накъде духа вятърът? Виждаше, че Макбет е спечелил всеобщата любов, че е спечелил властта. Нещо повече: че не се страхува да я използва.