— Не.
— Не?
— Не. Арестуването на човек от ръководните ти кадри ще навреди на имиджа ти. Ти вече разобличи две гнили ябълки — Дъф и Малком. Появи ли се трета, ще заприлича на чистка. А чистките пораждат въпроси не само относно гнилите ябълки, а и относно лидера. Нали не искаме да даваме на Туртел повод да преосмисли назначението ти. Колкото до електрическия ток, в твоята част от града той още не е пуснат.
— Какво да правя тогава?
— Събуди техника да отстрани повредата.
— Днес си много заядлива, любов моя. Точно тази вечер, когато би трябвало да ми угаждаш и да ме величаеш като герой.
— А ти мен — като героиня, Макбет. Търсихте ли у Кейтнес?
— У Кейтнес ли? Откъде-накъде?
— Спомняш ли си онази вечер, когато празнувахме твоя успех на товарното пристанище? Дъф каза, че щял да пренощува у свой братовчед.
— Да.
— Ти не се ли учуди откъде момче, отраснало в сиропиталище, ще има братовчед в града?
— Не е задължително роднините на сираче да се ангажират с… — Макбет смръщи чело. — Да не твърдиш, че Дъф и Кейтнес…
— Скъпи Макбет, герою мой, ти си и си оставаш наивник, неспособен да забележи как се гледат двама тайно влюбени.
Макбет премига в мрака. После обгърна гърдите й с ръка, затвори очи и я притегли към себе си. Какво би правил без нея?
— Само когато двамата стоим пред огледалото — прошепна й той. — Благодаря, любов моя. Върви да си лягаш, а аз ще наредя на Ленокс незабавно да потеглят към Кейтнес.
— Върна се.
— Кое?
— Токът. Виж. Градът ни пак свети.
Макбет отвори очи и видя озареното й лице. После плъзна поглед надолу по телата им, оцветени в червено от неоновата фирма на „Бакарди“ върху отсрещната сграда.
— Ленокс? — Зъбите на Кейтнес тракаха от студ. Тя стоеше със скръстени ръце на входната врата на мансардата си. — Инспектор Ситон?
— Комисар Ситон — поправи я мършавият мъж, избута я и влезе.
— Какво става тук?
— Съжалявам, Кейтнес, но имаме заповед. Дъф тук ли е?
— Дъф? Какво, за бога, ще прави Дъф при мен?
— Какво ли те питаме — промърмори Ситон и даде знак на четиримата въоръжени с автомати да проверят четирите стаи. — Ако е тук, значи го криеш. Много добре знаеш, че е обявен за издирване.
— Търсете където пожелаете — сви рамене тя.
— Трогнати сме от позволението — заяде се Ситон и я огледа вулгарно.
Прииска й се да си беше сложила нещо върху тънката нощница. Той се усмихна. Кейтнес потръпна. Устата му се превърна в черта с повдигнати краища под леко полегатите очи. Приличаше на змия.
— Опитваш се да ни забавиш, нали? — попита той.
— Да ви забавя? — повтори тя с надежда той да не долови страха в гласа й.
— Сър? — обади се един от бойците. — Има врата към покрива.
— Сериозно? — беззвучно произнесе Ситон, без да сваля поглед от Кейтнес. — Интересно. Значи, докато сме се качвали по стълбите, си пуснала котката да избяга на покрива, така ли?
— Нищо подобно.
— Ти, разбира се, си наясно, че опитът да заблудиш полицията, като укриваш издирвано лице, е утежняващо вината обстоятелство, нали?
— Не ви заблуждавам, инспектор Ситон.
— Коми… — Той млъкна и си върна усмивката. — Обаче си имаш работа със Спецотряда, госпожице Кейтнес, а ние не сме вчерашни и преди да щурмуваме някоя сграда, винаги разглеждаме чертежите. — Вдигна уоки-токито към устата си: — Алфа до Чарли. Дъф да се вижда около вратата пред аварийната стълба? Край.
Краткото бучене, когато той натисна копчето за разговор, отнесе мислите й към морски вълни, разбиващи се в далечен, далечен бряг.
— Засега не, Алфа — отговориха му. — Тук имаме възможност да извършим мирен арест. Затова, моля, потвърдете дали наистина обектът трябва да бъде застрелян още при появата му. Край.
Кейтнес видя как погледът на Ситон се изпълни с ожесточение. Гласът му доби острота:
— Дъф е крайно опасен и е убил достатъчно полицаи. Заповедта идва пряко от директора и следва да се изпълнява безпрекословно.
— Слушам. Край и приключвам.
Четиримата мъже се върнаха в дневната.
— Няма го, шефе.
— Нищо ли не открихте?
Единият протегна тенисракета и бижута:
— Намерих ги на пода до вратата в спалнята.
Ситон взе ракетата и се надвеси над дланта на колегата си да огледа обиците и колието. На Кейтнес й се стори, че ги подуши. После се обърна към нея, докато цинично опипваше дръжката на ракетата.
— Голяма ракета за малка ръка като твоята, госпожице Кейтнес. Да не би да имаш навика да си хвърляш накитите по пода?