— Е, готово — прозина се Ленокс. — Край на работния ден, момчета. Вървете да поспите, утре продължаваме.
— Остана гаражът — напомни Ситон.
— И утре е…
— Гаражът.
Ленокс сви рамене.
— Прав си. Ще го претърсим за нула време. Момчета, прибирайте се. Ситон, Улафсон и аз ще се оправим.
Тримата слязоха с асансьора до подземния етаж заедно с портиера. Той им отключи и запали лампите. Докато токът работеше усилено, за да започнат фосфатите в луминесцентните лампи да флуоресцират, Ленокс долови звук.
— Чухте ли? — прошепна той.
— Не, но ако има нещо, ще са плъхове.
Ленокс се усъмни. Не беше шумолене, а скърцане. Като от обувки.
— Голяма напаст са — въздъхна портиерът. — Тук, в мазето, няма отърване от тях.
Светлина окъпа голямото помещение. Беше празно, ако не се брояха помощна масичка на колелца с подредени върху нея различни инструменти и волвото на Банко, закърпено с брезент, пред гаражната врата. По протежение на стената имаше пет затворени врати.
— Ако искаш да се отървеш от плъхове — поде Ситон и освободи предпазителя на автомата си, — се обаждаш на мен и ти решавам проблема. Улафсон, почваме отляво.
С изненадващо грациозни и пъргави движения плешивият мъж се придвижваше в помещението, следван плътно от Улафсон. Проверяваха вратите една по една подобно на танцова двойка със старателно измислена и отрепетирана хореография. Ситон отваряше, Улафсон влизаше с автомат, опрян на рамото, и падаше на колене, а Ситон го подминаваше. Ленокс броеше оставащите врати. Вече губеше търпение. Усещаше, че има нужда да си вземе дозата. Слава богу, последната врата. Ситон разтърси дръжката.
— Заключена е! — извика той.
— А, да. Тъмната стаичка винаги се заключва — поясни портиерът. — Снимките се смятат за доказателствен материал. Дъф няма ключ за тази стая. Поне аз не съм му давал.
— Да си вървим — подкани ги Ленокс.
Ситон и Улафсон се приближиха с наведени къси цеви на автоматите. Портиерът им отвори вратата към коридора.
Най-сетне.
Ситон протегна ръка:
— Ключа.
— Моля?
— Ключа за тъмната стаичка.
Портиерът се поколеба, хвърли поглед към Ленокс, той въздъхна и кимна. Портиерът откачи ключ от връзката и го подаде на Ситон.
— Какво прави? — попита той, след като Ситон и Улафсон подминаха волвото и се насочиха към тъмната стаичка.
— Просто си върши работата — изръмжа Ленокс.
— Не, говоря за носа му. Все едно души. Като животно.
Ленокс кимна. Явно не само на него му се струваше, че понякога Ситон се преобразява в… затрудняваше се да определи в какво. При всички случаи в нещо нечовешко.
Ситон я усещаше. Миризмата. Същата миризма долови и в къщата във Файф и в мансардата на Кейтнес. Или беше тук и в момента, или се бе измъкнал преди минути. Ситон отключи и отвори вратата. Улафсон влезе и коленичи. Когато портиерът преди малко натисна ключа за осветлението до входната врата, лампите в гаража и всички странични помещения светнаха, но тази стаичка още тънеше в мрак. И какво по-естествено. Нали беше тъмна стаичка.
Ситон влезе. Смрад на химикали замаскираше миризмата на плячката, на Дъф. Ситон напипа ключа от вътрешната страна, завъртя го, но лампа не светна. Допускаше по време на токовия удар да е изгорял бушон. Или някой да е отвъртял крушката. Ситон включи джобния си фенер. Снимки, закачени да съхнат на опънато въже, закриваха цялата стена над масата. Лъчът на фенера зашари по фотографиите. Кинжал с окървавено острие и окървавена дръжка. Дъф е бил тук — Ситон изобщо не се съмняваше.
— Ей, какво става? — извика отвън Ленокс.
Дребният страхлив албинос искаше да си иде вкъщи.
Потеше се и се прозяваше, смотаният му женчо.
— Секунда! — отвърна Ситон и изгаси фенера. — Улафсон, ела!
Отвори, пусна Улафсон и затръшна вратата зад него. Ситон се ослуша напрегнато в тъмнината. Нека Дъф се успокои, че опасността е преминала. Ситон вдигна автомата към снимките и натисна спусъка. Оръжието се разтресе в ръцете му, тракането оказа силен натиск върху тъпанчетата му. Откосът от дулото на автомата описа кръст. Ситон включи фенера, приближи се до пробитите снимки и ги отстрани.
Прикова поглед в дупките от куршуми в стената.
От Дъф нямаше и следа. Изстрелите още пищяха в ушите му. Направи му впечатление, че една от дупките е по-дълбока от останалите. По случайност два куршума бяха улучили едно и също място.
Ама разбира се.
Ситон излезе навън и се отправи към Ленокс и портиера с решителна крачка.