— Какво стана? — попита пак шефът на звено „Антикорупция“.
— Снимките нещо ме усъмниха — обясни стрелбата Ситон. — Впрочем, забравихме да проверим едно място.
— Собственото му легло? — простена Ленокс.
— Дъф разсъждава подобно на хората, попаднали под въздушна атака по време на войната. Скрил се е в кратер, издълбан от паднала бомба, вярвайки, че втора няма да улучи същото място.
— Какво по…
— Върнал се е в дома си във Файф. Да вървим!
Светлината в гаража угасна. Плъхът изпълзя пъргаво от скривалището си. Чу как вратата се затръшна и човешките стъпки се отдалечиха. Гризачът изприпка по влажния под до паркираната кола. Привличаше го кръвта на шофьорската седалка. Сладка, питателна, престояла няколко дни. Трябваше само да се провре през хвърленото отгоре брезентово покривало. Преди минути плъхът се намираше на крачка от успеха, но неканени гости му попречиха да довърши започнатото. Сега поднови работата си. Прегриза изтънелия от зъбите му брезент и се шмугна под него. Припна по пода от страната на предната пасажерска седалка, заобиколи скоростния лост и се спусна към гумената постелка пред волана. Пропълзя върху чифт големи кожени обувки. Подскочи, стреснат от проскърцването на едната. Тя се повдигна. Плъхът се изправи на задните си крачета и изсъска. Апетитната окървавена шофьорска седалка се оказа заета.
Дъф чу стъпките на бягащия плъх. Свали ръцете си, допреди малко стискали здраво волана, и усети как сърцето му вече не тупа лудешки, а бие нормално. При влизането на Ситон и хората му в гаража то се разблъска бясно и Дъф беше сигурен, че те ще чуят ударите му. Погледна си часовника. До разсъмване оставаха още пет часа. Опита се да се помести, но панталоните му бяха залепнали за зацапаната седалка. Попила кръвта на Банко, сега тя приковаваше Дъф. Ала той трябваше да се махне оттук. Час по-скоро.
Но къде да отиде? И как?
Докато бягаше, му се стори по-лесно да подкара към центъра и там да се покрие в гъмжилото, вместо да прави опити да се измъкне по междуселищния, регионалния или главния път. Остави колата на улица недалече от „Обелиска“ и влезе в казиното — освен „Инвернес“ единственото заведение в града, което работеше денонощно. Нямаше как, естествено, да наеме стая, защото Макбет първо щеше да провери всички места за пренощуване. Но можеше преспокойно да си седи пред някоя ротативка, самотен и необезпокояван също като човека пред съседния игрален автомат; да пъха монети в устата на своя „еднорък бандит“ и да се оставя бавно да го ограби. Междувременно Дъф разсъждаваше или поне се опитваше да измисли как да се измъкне. Взираше се в изображенията, менящи се в трите прозорчета пред очите му. Сърце. Кинжал. Кралска корона. Няколко часа по-късно отиде до бара и си купи бира с надежда тя да стимулира мозъчната му дейност. Над бармана висеше телевизор с намален докрай звук. Излъчваха пряко пресконференция от Главното управление. Изведнъж познато лице с бял белег, разсичащ лицето по диагонал подобно на знак за забрана, изпълни екрана. Негов портрет в близък план с надпис „ИЗДИРВА СЕ“. Дъф веднага се изниза от казиното с вдигната яка и наведена глава. Студеният нощен въздух прочисти главата му и той се сети, че гаражът на криминалистиката, някогашното му любовно гнездо с Кейтнес, е най-безопасното място за пренощуване.
Съвсем скоро обаче щеше да се развидели, а днес беше петък, делничен ден, и Дъф трябваше да се измъкне оттам, преди хората да са дошли на работа. А навън физиономията му щеше да краси всички вестникарски щандове.
Дъф бръкна в джоба на якето си. Пръстите му се плъзнаха по гланцираната хартия. Извади пакета. Колкото и да се съпротивляваше, пред очите му изникна щастливото лице на Юън при вида на подаръка мечта. От гърлото му се изтръгна неволно ридание. Спри! Не бива! Нали си обеща сега да не мислиш за тях! Можеш да си позволиш лукса да скърбиш единствено ако оцелееш.
Включи осветлението в купето, смъкна опаковъчната хартия, извади изкуствената брада, разви капачето на тубичката с лепило, изстиска малко прозрачна лепкава паста и я размаза върху брадичката и около устните си. Нанесе лепило и по вътрешната страна на изкуствената брада. Залепи си я, гледайки се в огледалото за обратно виждане. Смъкна ниско над челото си тясната вълнена шапка така, че да скрие горната част на белега. Сложи си очилата. Смехотворно широките рамки закриваха белега върху бузата и носа. В огледалото забеляза, че е мацнал лепило върху бузата си над брадата. Претършува джобовете си за салфетка, за да го избърше. Отвори жабката. Вътре имаше бележник. Извади го и понечи да откъсне най-горния лист. Разколеба се. Под лампичката в купето забеляза бразди по хартията. Някой съвсем наскоро бе написал нещо върху горния лист и го бе откъснал. Е, и какво от това? Дъф скъса листа и избърса лепилото по бузата си. Смачка листа на топка и я мушна в джоба на якето си. Върна бележника обратно в жабката.