Дотук добре.
Облегна се на седалката. Затвори очи.
Пет часа. Защо избърза да си залепи брадата? Кожата отдолу вече го дразнеше и сърбеше.
Пак започна да разсъждава усилено. Бореше се с всички сили да държи мислите си далече от Файф. Трябваше да си намери скривалище в града, защото полицаите щяха да завардят всички пътища. Всъщност Дъф не се и сещаше за потенциални убежища извън града и извън Файф. Всички хотели щяха да бъдат предупредени да внимават за човек с неговата външност. Нямаше познати извън града, склонни да предложат подслон на издирван убиец на полицай. И изведнъж си даде сметка, че всъщност изобщо няма приятели, на които да разчита да му подадат ръка. Нито тук, нито където и да било. Да, хората общуваха с него. Не демонстрираха неприязън. Просто не го харесваха. И какво да му харесват? Да не би някога да беше направил нещо в услуга на друг, нещо, което да е извън неговия интерес? Дъф имаше партньори, но нямаше приятели. И сега, когато спешно се нуждаеше от помощ и му трябваше човек, който да вложи средства в неговото спасяване, Дъф се оказваше неизгодна инвестиция; проект, обричащ на загуба всеки евентуален спонсор. Погледна жалкото си брадато отражение. Чувстваше се като преследван дивеч. Ловната дружинка го беше обкръжила и затягаше обръча. Новият копой на Макбет, Ситон, вече се зъбеше, готов да заръфа краката му. Трябваше да се махне. Но къде, къде да се шмугне подгоненото животно?
До утрото оставаха пет часа. До петък, рождения ден на…
Не! Никакво циврене! Мисли, за да оцелееш! Мъртвец няма как да отмъсти.
Трябваше да бодърства до разсъмване, а после да се скрие другаде. Например, в някоя от затворените фабрики. Не, вече обмисли тази възможност и я отхвърли. Макбет знаеше отлично къде би потърсил убежище Дъф. По дяволите, Дъф започваше да се върти в омагьосан кръг. Връщаше се там, откъдето вече бе минал, подобно на залутал се в непознат район.
Чувстваше се капнал, ала се налагаше да стои буден, докато съмне. Юън така и не навърши десет години. Мамка му! За да се разсее, разгледа приборите на таблото. Извади смачкания лист от джоба си, разгъна го и го разглади. Опита се да прочете какво е писал човекът върху горния лист. Бръкна в жабката и ровичка, докато напипа молив. Постави го легнал върху листа и започна да търка с него върху вдлъбнатините така, че графитът да оцвети в сиво листа, а те да останат бели. Написаното върху вече откъснатия лист се появи пред него: бяло на черно.
„Делфин“. „Кожарска“ 66. Район 6. Алфи. Сигурен пристан.
Адрес. В града имаше улица „Кожарска“, но не и Шести район. А само още един град в страната се поделяше на административни райони: Капитол. Кога ли е била написана въпросната бележка? Дъф нямаше представа колко време се задържат браздите, издълбани от върха на молив. И какво ще рече „сигурен пристан“?
Изгаси лампата в колата и затвори очи. Дали да не подремне малко?
Капитол. Петък. Съвсем наскоро тази комбинация му попадна някъде…
Унасяше се в сън, във видения, свързани с тези две думи, но изведнъж се сепна на седалката.
Пак светна.
Двайсет и трета глава
— С Мередит ще се женим — съобщи Дъф. Очите му грееха, все едно озарени от слънце вътре в него.
— Сериозно? Много… бързо.
— Така е! Ще ми станеш ли кум, Макбет?
— Аз ли?
— Ти, разбира се! Кой друг?
— Ами… Кога…
— На седми юли. В лятната вила на родителите й. Всичко е организирано и готово. Днес разпратихме поканите.
— Много мило да ме поканиш за кум, Дъф. Ще си помисля.
— Ще си помислиш?
— През юли… съм планирал дълго пътуване. Тогава сезонът е натоварен.
— Какво пътуване? Нищо не си ми споменавал.
— Не съм.
— Отдавна не сме се чували. Къде се изгуби напоследък? И Мередит ме пита какво става с теб.
— Така ли? Ами насам-натам. Бях малко зает.
— За къде заминаваш?
— За Капитол.
— За Капитол?
— Никога не съм ходил там. Крайно време е да разгледам столицата, нали? Казват, че била много по-хубава.
— Чуй ме, скъпи мой Макбет, ще ти скъсам самолетния билет. Недопустимо е най-добрият ми приятел да пропусне сватбата ми. Ще падне як купон! Само си помисли за всички необвързани приятелки на Мередит…