Имаше ли изход, или бяха забравили да помислят за евентуално отстъпление? Само победата ли бяха планирали? Спечелиха я. Но какво, ако вкусът й е горчив, ако излиза твърде скъпо и предпочиташ да я замениш за загуба? Как се постъпва в такъв случай? Абдикираш, отказваш се от кралската корона и от престола, покорно молиш за прошка и се връщаш към предишния си делник, или?
Ако кракът ти увисне от ръба на покрива и полетиш надолу, а павираната улица на проститутките главоломно приближава към теб, ще помолиш ли гравитацията да ти опрости погрешната стъпка? Няма. Ще приемеш жребия си. И ще се постараеш да извлечеш най-доброто от него. Ще се погрижиш да се приземиш на крака. Е, ще си счупиш единия пищял или дори и двата. Но ще оцелееш. И ще си вземеш поука. Следващия път ще стъпваш по-внимателно.
Джак се върна.
— Уредих си заместник — и подаде ключ на Макбет.
— От стаята на Дънкан?
Сконфузен, Джак запуши устата си с длан.
— Това е най-хубавата ни стая, та затова, сър… Ако предпочитате друга, ще…
— Няма проблем, Джак. Тъкмо ще съм съвсем наблизо, ако ти дотрябвам. Пък и не вярвам в призраци. А и както е всеизвестно, нямам основания да се боя от призрака на Дънкан.
— Абсолютно никакви, сър.
— Без съмнение. Е, лека нощ.
Появиха се още щом затвори очи.
Дънкан и Малком. Лежаха от двете му страни, под завивката.
— Тук няма място и за трима ни! — кресна Макбет и ги изрита на пода.
Те изсъскаха. После се чу шумолеше на опашки покрай стената и плъховете изчезнаха.
Вратата обаче се отвори и вътре се промъкнаха Банко, Флинс и Дъф. Всеки държеше кинжал, вдигнат за посичащ удар.
— Какво искате?
— Да отмъстим за несправедливостта, да възстановим съня.
— Ха-ха-ха! — разсмя се Макбет и започна да се превива в леглото. — Не се е родил онзи, който ще ме нарани! Единствена Бърта може да ме изгони от директорския кабинет! Аз съм вечен! Макбет е вечен! Марш оттук, мъртви простосмъртни!
Двайсет и четвърта глава
Фред Циглер се прозина.
— Пийни едно кафе — засмя се капитанът на М/К „Гламис“. — В това време не ни трябва заспал лоцман. Я ми кажи, ти винаги ли си изморен?
— Натоварен график и недоспиване — отвърна Фред.
Нямаше как да каже на капитана, че всъщност се прозява непрекъснато не от умора, а от страх. Фред беше забелязвал същия симптом на нервност и у кучето си, но за щастие прозяването обикновено се възприема като знак за точно обратното: прозяващият се е отпуснал напълно, скучае или не се е наспал.
Капитанът хвана микрофона на интеркома и поръчката му за кафе тръгна по кабела надолу към камбуза, палуба след палуба. Защото М/К „Гламис“ беше голям кораб. Висок кораб. Ето тук се коренеше проблемът.
Фред Циглер сподави поредната прозявка и плъзна поглед над фиорда. Познаваше всеки риф, всяка плитчина, всяка измерена дълбочина, всички точки от правилника за въвеждане и извеждане на плавателни съдове от пристанището; знаеше къде течението е най-силно, къде се разбиват вълните, къде има завет, къде са разположени швартовите „пушки“ по кейовете. Навигационните особености ни най-малко не го притесняваха, фиордът не му създаваше проблеми. Можеше да проведе кораб и със затворени очи и при нужда го беше правил. И времето не го безпокоеше. Духаше доста силен вятър и стъклото пред него вече беше побеляло от хвърчащата пяна и от солта в пръските. Ала Фред беше пилотирал и по-големи, и по-малки кораби по време на ураган, и то — забележете — без да вижда никакви навигационни знаци, били те бакани, вехи или буйове. Не го безпокоеше дори малкият катер, който щеше да го отведе до сушата, макар мореходните му качества да бяха сравними с тези на крава. Дори при умерен вятър вътре нахлуваше вода, а при по-бурен катерът започваше да се върти, ако кормчията не го насочваше правилно по вълните.
Фред Циглер се прозяваше, защото изтръпваше при мисълта, че ей сега ще вдигнат червено-белия флаг — сигнал за портовите власти, че на борда има лоцман. По-точно, че предстои този лоцман да напусне кораба. Слизайки по пилотския трап.
Фред беше натрупал дванайсетгодишен стаж като лоцман, но още не беше свикнал с изкачването и слизането по страничния корпус на кораба. Не го безпокоеше евентуално падане във водата, макар да би следвало да се страхува точно от подобен сценарий, защото не можеше да плува.
Боеше се от височината.
Всеки път, когато проведен от него кораб се отдалечеше на предвиденото разстояние, Фред изпадаше в тих ужас от предстоящото спускане по корпуса на кораба. Поради големината на М/К „Гламис“ дори в такова лошо време слизането по трапа откъм подветрената страна чисто технически не представляваше трудност. Но съзнанието, че виси на петнайсет метра над морската бездна, го плашеше безумно. Открай време беше така, така щеше и да си остане. Всеки проклет работен ден изживяваше този малък ад. С тази мисъл се будеше сутрин, с нея си лягаше вечер. Е, и какво толкова? Да не би да беше единствен? Като се огледаше, Фред непрекъснато се натъкваше на хора, цял живот упражнявали неподходяща професия.