— Толкова пъти си излизал от това пристанище, защо не помолиш пристанищните власти да те освободят от задължението да ползваш лоцман? — подхвърли Фред.
— И да се лиша от компанията ти? Как ли пък не! — отвърна капитанът. — Какво има, Фред? Не ме ли харесваш?
„Не харесвам кораба ти — помисли си Циглер. — Аз съм дребен човек и не харесвам високи кораби.“
— Между другото, оттук нататък ще ме виждаш по-рядко — допълни капитанът.
— Как така?
— Няма какво да превозваме. Миналата година „Грейвън“ фалира, а сега затвориха и „Естекс“. В момента сме натоварили на борда последните складови резерви.
По газенето на кораба във водата Фред вече бе установил, че този път е по-лек от обикновено.
— Жалко — отбеляза той.
— Всъщност не е никак жалко — възрази мрачно капитанът. — Когато човек знае, че за отровите, които сме пренасяли толкова години, мнозина са платили с живота си… Вярвай ми, угризения по този повод често са смущавали съня ми. Понякога съм си мислел какво ли е да си капитан на галера с роби-гребци. В такива случаи човек трябва да е много изобретателен, за да си намери добро оправдание за пред самия себе си. Вероятно ние, хората, знаем каква е разликата между правилното и грешното. Благодарение обаче на феноменалните възможности на човешкия мозък си измисляме извинения, които поотделно звучат основателно, а в съвкупност ни осигуряват необходимото алиби, колкото и налудничаво да е то. Не, Фред, няма да моля властите да плавам без лоцман в тези мътни фарватери. В сряда, например, чакахме на рейда, но пристигна заповед лично от ръководителя на пристанището да изпреварим всички останали. Напълно безплатно.
— Сигурно е било приятна изненада?
— Да. Но после се позагледах в превозните документи. Оказа се, че на борда ни са пътували две картечници „Гатлинг“. Нещата започват да заприличват на обстановката по времето на Кенет. Ей, по-полека, бе човек! Опари лоцмана!
Униформеният мъж от камбуза залитна, защото в кораба се блъсна вълна, и разля кафе по черната униформа на лоцмана. Промърмори извинение в брадата си, остави чашите и се изниза бързо-бързо.
— Прощавай, Фред. Дори в този град, където половината население е безработно, трудно ще намериш човек, който да умее да пази равновесие на борда на кораб. Този хубостник цъфна сутринта. Бил работил в камбуз, но си изгубил документите.
Фред сръбна от кафето и се намръщи недоволно.
— Абсурд. Нито е помирисвал кораб, нито е стъпвал в кухня.
— Е, няма що — въздъхна капитанът. — Все някак ще го изтърпим до Капитол. Ето, задминахме Хорнхолмен. Най-лошото мина. Ще повикам пилотския катер. Боцманът ще спусне трапа.
— Мхм — преглътна с мъка Фред. — Най-лошото мина.
Макбет седеше на стол в коридора и вперил поглед във вратата на апартамента, отчаяно кършеше ръце.
— Какво толкова прави този човек вътре?
— Нищо не разбирам от психиатри — призна Джак. — Да ви донеса ли още кафе, сър?
— Не, просто стой при мен. Добър е, казваш?
— Доктор Алсакер минава за светило в града.
— Чудесно. Това е чудесно, Джак. Ужасно, ужасно.
Макбет се наведе напред и зарови лице в шепите си.
До интервюто му по радиото оставаше час. На разсъмване го събудиха писъци от стаята на Лейди. Той влетя вътре като хала и я завари права до леглото. Сочеше мъртвото бебе.
— Погледни! — изкрещя тя. — Виж какво съм направила!
— Не си ти, любов моя — опита се да я прегърне, но тя се отскубна и се строполи на колене, разтърсвана от ридания.
— Не ме наричай така! Аз не заслужавам да бъда обичана. Една детеубийца не бива да бъде обичана!
После се извърна към Макбет и го погледна с потъмнели умопобъркани очи.
— Дори детеубиец не бива да обича детеубиец. Излез!
— Ела да полегнем заедно, скъпа.
— Вън от спалнята ми! И да не си докоснал детето!
— Не ставай глупава. Днес трябва да бъде изгорено.